Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Приех думите й без обида, защото разбирах, че има право. Дори и с този относителен разкош животът в замъка вероятно беше скучен и еднообразен, подобно на всичко останало на Лилит, така че светските сборища привличаха като наркотици дошлите от Външния свят, които познаваха наситени с интересни събития дни. Тя ме отведе до баните — поредица от малки басейни с гореща вода. Също като голямата зала баните бяха замислени и направени от човек с дарба по-скоро на художник, а не на архитект. Съчетанието от дребни плочици и най-малките тухлички, които бях виждал досега, придаваше на помещенията класическо изящество.
Там вече ни чакаха няколко млади жени, явно с ранг на надзиратели, ако се съди по широките им поли от листа и липсата на други дрехи. Дамата побърза да ме остави на грижите им. Да си призная, колкото и странно да беше преживяването, рядко съм се чувствал по-добре в баня. Навсякъде в цивилизацията или дори по граничните светове щях да изпитвам леко неудобство, но след месеците, прекарани като пешка, нямах нищо против да се потопя в горещия басейн с групичка полуголи млади жени около себе си.
Внимателни, опитни ръце ме сапунисаха навсякъде с нещо пенливо и благоуханно. След това ме изтъркаха старателно, подрязаха ми ноктите, оформиха майсторски брадата и косата ми. Ако някой смята, че е бил подлаган на по-силно сътресение, да има да взема — от мизерия в лукс за броени часове! Наслаждавах се и бях много по-спокоен, отколкото когато и да било след събуждането си в килията на затворническия кораб. Едва-едва навлизах в този нов живот, а месеците робски труд вече ми изглеждаха като далечен, избледняващ кошмар.
Младите жени обаче не отговаряха на въпроси и ми се сториха доста опитни в превръщането на всеки разговор в дружелюбни, но лишени от смисъл лафове.
Накрая ме отведоха обратно в стаята и ме оставиха сам. Не залостих вратата, не виждах защо да го правя. Просто се пльоснах на голямото легло, реших, че по-чудесно от него никога не е имало… и си позволих да се отпусна напълно. Докато се унасях, иззад едно скрито ъгълче на съзнанието ми сякаш надникна лицето на Тай, гледащо ме с укор. Друго не помня.
Десета глава
Доктор Пон и магистър Артур
Оставиха ме да спя до късно. И без туй рядко сънувам, но този път надминах себе си. Убеден съм, че спах по-непробудно от когато и да било през своя скитнически живот. Щом най-сетне се размърдах, сякаш бе даден беззвучен сигнал. Изглежда бяха ме наблюдавали през цялата нощ. Трябва да им е било адски скучно.
Все едно! Едва отворих очи и някъде далеч звънна камбанка, последвана от почукване на вратата, на което отговорих сънливо:
— Влизай, щом толкова ти се иска.
Момче на не повече от единайсет-дванайсет години промуши глава през пролуката.
— Моля ви да останете в стаята още малко — промълви то с приятен неукрепнал тенор. — Веднага ще ви донесат закуската.
Само кимнах и момчето затвори. Нехайно се запитах щеше ли да е уместно, ако му бях казал, че не мога да отида никъде, дори животът ми да зависи от това. Болеше ме всичко, дори и най-нищожното мускулче, а в главата ми като че имаше само каучук, обвит в паяжини. Бях си отспал предоволно за месеците преумора и отгоре на всичко за първи път бях свободен от грижливо стаяваното напрежение и неувереност.
Лежах си и запълвах времето с опити да открия шпионката за надзъртане, което не се оказа трудно. За да оглеждат цялата стая, сигурно я бяха разположили високо, най-вероятно на отсрещната стена. Бързото пресмятане на подходящите зрителни ъгли ме насочи към малка, избледняла тухлена ниша, откъдето почти несъмнено и сега нечие око се взираше в мен.
Закуската действително бе донесена скоро и аз се помъчих да стана, за да се преборя с нея. Нищо особено — препечени хлебчета от някакво зърно, мармалади, една-две кифлички със сладко и чаша сок — но след буламачите в селото подобно меню ми се стори блаженство. Най-добре ми дойде голямата чаша с горещо… е, не знаех точно какво, но на вкус беше като кафе мока и определено събуждаше. Всичко беше извънредно вкусно и чудодейно възстанови изчерпаната ми енергия.
Когато младите прислужници с ранг на надзиратели се заеха да разчистят и да махнат сгъваемата масичка, бях готов за каквито и да са изпитания. Гледката как надарени със силата хора вършат слугинска работа напълно съответстваше на представата ми за замъка. От минал опит знаех, че един генерал или адмирал наглед е голяма клечка, властта му вдъхва страх и почит. Но в Командването на военните системи, да речем, по-младшите генерали и адмирали са си обикновени вестоносци с малко по-представителна външност. Сиреч — привилегированото положение не съществува само по себе си, а само спрямо онова, което имат околните…