Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Започвах да се убеждавам, че типове като Кронлон, с малка дарба и ограничен ум, всъщност служат като жертвени козли. Все някой трябваше да върши тяхната работа. Но винаги оставаше рискът пешка с изчерпано търпение да прояви сила, надхвърляща тази на надзирателя. Е, случеше ли се подобно нещо, просто зачеркваха поредното нищожество от списъка на служителите.
Това заключение насочи мислите ми в интересна посока. Ако мощта ми само ме изравняваше с тази на Кронлон, щях да се озова в безизходица. Ако бях съвсем малко по-силен, би трябвало да му причиня жестоки мъчения, но щеше да е още жив. Да, имах дарба за магистър, в най-лошия случай.
Потенциален магистър, но… необучен. Не бях подготвен да използвам мощта си с усилие на волята, а дори изпепеленият надзирател го можеше. Казах си, че поне засега повече приличам на Тай. И се усъмних дали пък това не е причината да са се отнасяли към нея предпазливо. Сигурно някой е успял да я вбеси и тя го е разпръснала на атоми… Но не е била способна да го направи отново, по желание.
Спрях насред тъмното поле. Питах се — дълго и упорито — дали бях сред избраниците, или щях да се окажа от онези с дивата дарба като Тай? Това бе най-смущаващият и отрезвяващ ме въпрос, който си зададох по пътя към замъка.
Колко вечери бях седял и усещал микробите на Лилит, както и сега ги забелязвах във всичко наоколо. Опитвах се да ги подчиня, да ги накарам да направят нещо за мен — ако ще да е само едно огънато стръкче трева, но винаги се провалях позорно въпреки съсредоточената си докрай воля. И все пак бях накарал човек да се разпадне на прах! Как? Защо?
Не вярвах да е станало заради пълното отсъствие на ясна мисъл, макар че щом и хора като Кронлон постигаха желаното без усилия, може би беше именно така. Само че аз не предадох никакво послание на микроорганизмите. Дребните гадинки не осъзнаваха света, те реагираха на силни стимули, получени отвън. Ако силата не зависеше от мисълта, но се поддаваше на волево насочване, в какво тогава се криеше тайната й?
Отговорът се оказа толкова очевиден, че изглежда е трябвало само да формулирам правилно въпроса си… Разбира се — емоциите! Моята омраза, безмерното ми презрение и погнуса от Кронлон бяха подтикнали микробите в тялото ми да предадат опустошителния енергиен сигнал на неговите.
Ненавист, страх, обич… всички чувства предизвикват химически реакции в организма и най-вече в мозъка. Значи точно тези съединения служеха като катализатор за вездесъщите обитателчета на Лилит, влезли в симбиоза с всяка моя клетка, да излъчат енергията си. Емоцията, сведена до вещества и странични продукти, даваше силата… и в този момент много неща в главата ми се проясниха, представих си обучението като привикване към контрол над определени области на мозъка и тялото, които обикновено не се поддават на управление. Почти като… йога!
Стоварваните тук престъпници обикновено бяха с разклатена психика и склонни към необуздани изблици. А повечето родени на планетата изглеждаха по-уравновесени по природа заради живота в неизменното си общество. Освен това те от първия си миг имаха микроорганизмите в своите клетки — в устойчиво равновесие. По него си приличаха с местните живи същества, които битуваха в хармония с микробите, а не привикваха тепърва към чуждото влияние. Логично беше дошлите от други светове да имат предимство в овладяването на странната сила. По ирония на съдбата моето хладнокръвно и аналитично съзнание не можеше да постигне нищо, а емоционалните люшкания на Кал Тремон (новото, което ме бе отчуждило от собственото ми минало) свършиха чудесна работа.
Тръгнах отново към замъка, но по-бавно. Размишлявах за онова, което знаех и което ми предстоеше да науча. Минаха около два часа, преди да застана под стълбите от дялан камък, виещи се по склона до самия замък. За първи път от доста време малко се срамувах от голотата си, от засъхналата пот и кал по кожата ми, от дивашкия си вид, неуместен в компанията на добре възпитани хора. Нямаше съмнение, че онези горе поне се радваха на някои блага на цивилизацията, макар и донякъде чудати за човек от външния свят. Вероятно дори притежаваха своя култура.
Колебаех се какво да направя и се проклинах, че не поразпитах старейшината в селото. Можех ли просто да почукам и да кажа: „Здрасти, аз съм Кал Тремон. Току-що затрих надзирателя Кронлон и искам да стана член на отбора…“ Спазваха ли изобщо някакви официални процедури тук?
Нямаше какво друго да сторя, освен да изкача стъпалата и да проверя.