Лилит: Змия в тревата

Възрастната дама забеляза възхищението ми.

— Хубаво е, нали? — подметна тя дружелюбно. — Бих казала, че е направо впечатляващо. Никога не ми омръзва да го гледам. Водата се стича надолу по множество тръби — съхраняваме я в резервоари, загряваме я за пара, използваме я из целия замък. А излишъкът просто се връща в един подземен поток. — Тя пак се засмя. — Всички удобства на цивилизацията, момчето ми.

Махна ми да я последвам и ние продължихме нататък.

Понякога срещахме хора в подобните на тунели коридори, разклоняващи се като ветрило от голямата зала. Долавях косите погледи на мъже и жени, но никой не ни спря, нито попита нещо. Мнозина носеха съвсем обикновени дрехи, често само платнена препаска или пола от трева и прости сандали. Рядко се натъквахме на човек в развяващи се одеяния с разнообразни кройки и цветове. Имаше отделни екземпляри в странни за мен панталони, ризи и тежки ботуши. Накратко, попадахме на личности с какъв ли не ранг. Беше очевидно обаче, че тук никой не ходи гол. Примитивната невинност свършваше със света на пешките, който повечето обитатели на замъка едва ли виждаха често.

Но каквото и положение да заемаха според облеклото си, всички изглеждаха чисти, спретнати и… ами, изнежени в сравнение с хората, които познавах досега. Да, май наистина бях попаднал в едно от средищата на тукашната цивилизация и се чувствах досущ като варварин, нахълтал на тържествена церемония.

Накрая бях отведен в скромна стая в един от страничните коридори. Имаше дървена врата с резе отвътре. Не беше кой знае какво по стандартите на Външния свят, но ми се струваше, че е самият рай след няколкото месеца живот в претъпкана колиба. Помещението бе пет на седем метра, с малка масичка, на която беше поставена маслена лампа, ниша вместо гардероб и три обемисти сандъка. Леглото се намираше в средата — истинско, с копринени чаршафи и пухкави възглавници. Рекох си, че дяволски отдавна не съм виждал подобна постеля.

На пода бяха нахвърляни кожи, вероятно от животното „нур“ — гигантска разновидност на паяците, отглеждани в едно от селата на имението Зийс Приятна и уютна стаичка.

— Тук ще живееш, докато приключим с изпитанията ти и започнем обучението — каза ми моята домакиня. — Щом бъдеш подготвен, ще знаем точно къде ти е мястото. — Огледа ме и отново смръщи нос. — Преди да се настаниш обаче, трябва да махнем от теб тази дълго трупана мръсотия. Пешките изобщо ли не се къпят вече?

— О, къпят се! — уверих я тутакси. — Но в доста първобитни условия… а и имат толкова работа, че рядко се сещат.

Тя вдигна рамене.

— Е, поне ти ще се изкъпеш, Тремон, при това веднага. Ще те заведа, а после искам да се върна в залата. Не се случва често да имаме толкова гости и се боя, че не си тъй важен за мен, та да пропусна цялото празненство.