Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
Спаси го разликата в ръста и яките му мускули. Естествено ударът достигна целта си, Денис усети остра пареща болка, отдръпна се назад и се преви одве, осъзнавайки, че всеки миг просто щяха да го доубият. „Ама че съм глупак, хем си мислех…“ — стрелна се през ума му. И в следващия момент чу стъпки и нечии гласове.
След това блесна ярка светлина и Денис примижа.
— Денис — разнесе се познат глас съвсем близо до него. — Денис, чуваш ли ме?
Той не можеше да си спомни чий е този глас и отвори леко очи. Това не беше вече тъмният мръсен двор. Намираше се в някакво малко помещение с големината на килия, а до него седеше Каменская. Боже мой, наистина ли никога нямаше да се отърве от нея!
— Къде съм? — попита той, учуден, че устните му се движат много трудно.
— Засега в колата. Скоро ще бъдеш в болницата. Как си?
— Нормално. Добре съм.
— Е, не си чак толкова добре — отбеляза спокойно тя. — Все пак те наръгаха с нож в корема. Кой беше онзи младеж с теб?
Да бе, как ли пък нямаше да й разкаже! Сега щяха да превържат раната му в болницата и той щеше да се прибере вкъщи, а утре да даде записа на Артьом, за да го чуе. И едва след това може би щеше да разкаже на Каменская. А можеше и да не й разкаже…
Виеше му се свят, гадеше му се и той наистина се изплаши. Ами ако е ранен тежко?
В този момент до лицето на Каменская се появи още едно лице. Човекът бе облечен с бяла престилка. Той хвана ръката на Денис и започна да мери пулса му. Юношата разбра, че се намира в линейката на Бърза помощ.
— Ще умра ли? — попита шепнешком.
— Как ли пък не! — усмихна се лекарят. — Ще надживееш всички ни.
Денис моментално си спомни подобни сцени от всички прочетени книги и филми, които бяха гледали заедно с Артьом. Лекарите винаги утешаваха смъртно ранените и неизлечимо болните и им казваха, че ще живеят още дълго.
— Лъжете ме…
— В никакъв случай. Раната е дълбока, но загубата на кръв засега е незначителна, защото почти веднага са ти оказали първа помощ. Струва ми се, че няма вътрешен кръвоизлив, раната е широка, сигурно ножът е бил тъп. Ако беше постоял с тази рана час или час и половина, щеше да изгубиш много кръв и тогава щеше да ни е далеч по-трудно.
— А аз колко време съм бил така?
— По-малко от минута. Трябва да благодариш на Анастасия Павловна, защото те е превързала по правилата. Сега убедих ли те? Тогава край по въпроса, до операционната ще мълчим.
Денис затвори очи. Обзе го дълбоко отчаяние. Толкова много искаше да залови престъпника сам, за да докаже на всички и на първо място — на Артьом, че е умен, силен и смел. А сега щеше да умре, и то толкова бездарно. И престъпника не хвана, та Артьом да го спомене с добра дума. А на всичкото отгоре пред очите на Каменская, на същата онази Каменская, която му отнемаше Артьом. Защо животът е толкова несправедлив?
Закараха задържания Литкин до най-близкото поделение на милицията. Той нямаше как да отрече, че е нанесъл удар с нож на Денис Баженов, тъй като го бяха заловили на местопрестъплението. Но на въпроса защо е искал да убие Денис, отговаряше еднообразно и много убедително: че не е имал намерение да го убива, а е искал само да го сплаши, защитавайки интересите си на собственик.
— Той взе диска, но не искаше да ми плати. Аз да не съм благотворително дружество, а? Да не искате да давам безплатно дискове на всеки срещнат, а? Викам му: дай ми парите, а той ми вика: ей сега, като ти фрасна един, ще те размажа на стената. Много е як и започна да ме плаши с мускулите си.
— А пък ти се изплаши от един малолетен, така ли? — попита го насмешливо Сергей Зарубин, имитирайки неволно Литкин.
— Че аз откъде да знам, че е малолетен? — озъби му се Литкин. — Толкова е як, че може с един пръст да ме размаже. И аз му викам: дай ми парите, а той не ги дава. Взе диска, а не ми дава парите…
И всичко започваше отначало.
— Добре, шефе, съгласен съм, лепни ми лека телесна повреда, само че не забравяй да лепнеш на онзи, малолетния, покушение с цел грабеж. Защото той искаше да ми отмъкне диска и не ми даде парите, плашеше ме с физическа саморазправа. Това си е чист грабеж. Какво, не е ли?
— Да, да, успокой се, поборнико за правдини. Но за леката телесна повреда не позна, защото си нанесъл удар в жизненоважен орган.
— Че да не би да съм гледал къде удрям, а? Беше тъмно, наоколо — пустош, нямаше никого, а пък той ме заплашваше с физическо насилие и размахваше юмруци. Трябваше ли да се защитя или не?