Съдбовният кораб [bg]

— Не знам за частта със съдбата. Брашън, ако попаднем на Вивачия, докато на борда ѝ е само котвената вахта, и си я откраднем обратно, ще съм доволна. Единственото, което искам, е кораба си и екипажа ѝ, ако някой от тях е оцелял. Нямам желание за повече битки и кръв, отколкото е необходимо.

— Нито пък аз — тихо отвърна Брашън. Доля по още малко ром във всяка чаша. — Но не мисля, че ще си върнем Вивачия без някое от двете. Трябва да се подготвим за тази възможност.

— Знам — неохотно се съгласи тя, но се зачуди дали наистина е така. Никога не бе участвала в каквато и да е битка. Няколко кръчмарски сбивания — това беше целият ѝ опит със свадите. Не можеше да си се представи с меч в ръка, биеща се да освободи Вивачия. Можеше да отвърне, ако някой я нападнеше. Толкова поне се познаваше. Но можеше ли да се прехвърли на друга палуба, да размаха острие, да убие мъже, които никога не бе виждала? Докато седеше в топлата и уютна каюта с Брашън, се съмняваше. Това не беше Търговският начин. Беше възпитана да преговаря за онова, което иска. Но едно нещо ѝ беше ясно. Искаше да си върне Вивачия. Искаше го страшно много. Може би щом видеше обичния си кораб в чужди ръце, гневът и яростта щяха да я отрезвят. Може би тогава щеше да убива.

— Е? — попита Брашън и тя осъзна, че се е втренчила покрай него, през кърмовия прозорец към дантелените краища на килватера. Върна погледа си върху неговия. Пръстите ѝ си играеха с чашата; тя попита:

— Какво?

— Ще ставаме ли пирати? Или поне ще се представяме ли за пирати?

Умът ѝ запрепуска в безнадеждни кръгове.

— Ти си капитанът — каза накрая. — Мисля, че ти трябва да решиш.

Той замълча за момент. После се ухили.

— Признавам, че идеята донякъде ме привлича. Мислил съм по въпроса. Какво ще кажеш за знаме — червена морска змия на син фон?

Алтея сгримасничи.

— Не звучи много късметлийско. Но е плашещо.

— Точно плашещо искаме да бъде. И това беше най-страшната емблема, която успях да измисля, право от кошмарите ми. Що се отнася до късмета, боя се, че ще трябва сами да си го направим.

— Както винаги. Ще преследваме само поробители, нали?

За момент лицето му стана сериозно. После част от предишната му усмивка блесна в очите му.

— Може би няма да се наложи да преследваме каквото и да е. Можем да направим да изглежда сякаш сме го правили… или че имаме такова намерение. Какво ще кажеш за малко актьорска игра? Мисля, че аз трябва да съм недоволен по-малък син от Бингтаун, може би нещо като конте. Джентълмен, дошъл на юг, за да се забърка в пиратство и политика. Какво мислиш?

Алтея се засмя с глас. Ромът се разгръщаше в корема ѝ, разливайки топлина по цялото ѝ тяло.

— Мисля, че това твърде много ще ти се услади, Брашън. Ами аз? Как ще обясниш, че част от екипажа на бингтаунски съд са жени?

— Може да си моята прекрасна пленница, като в менестрелска история. Дъщерята на Търговец, взета за заложник и държана за откуп. — Хвърли ѝ кос поглед. — Вероятно ще помогне за репутацията ми на дързък пират. Може да кажем, че Парагон е бил семейният ти кораб, за да обясним присъствието на жив кораб.