Време на мъчения [bg]

Можеше да вземе автобуса — преживянията в затвора му бяха завещали постоянни болки, — но предпочете да повърви. Постепенно свикваше с липсата на стени наоколо и се наслаждаваше на свободата просто да ходи по улицата. Освен това, ако вървеше, имаше по-малка опасност да привлече вниманието на полицията, защото още се опасяваше от патрулните коли, които обикаляха града, особено по улица „Конгрес“ и около Старото пристанище. Ако се заседеше по-дълго на някоя пейка или автобусна спирка или пък, опазил бог, решеше да си почине в парка на площад „Конгрес“, това щеше да е все едно да размаха магнит срещу метални стружки. В интерес на истината, вероятно просто щяха да го подминат, защото той не изпъкваше с нищо, ала вътре в себе си се чувстваше различен и се боеше, че излъчва такова впечатление и за другите.

Винаги внимаваше с децата: да стои далеч от тях и да не ги гледа, защото дори случайният контакт с група ученици до Детския музей или неволен поглед встрани на минаване край гимназията на „Къмбърланд Авеню“ беше достатъчен, за да повикат полицията.

Сутринта му се обади адвокатът. Една компания в Южен Портланд, търгуваща с точно онези боклучави накити, които някога презираше, имаше свободно място в отдела за закупуване на стока, и адвокатът му беше уредил да го наемат. Ако искаше, Бърнел можеше да започне в понеделник. За своя собствена изненада, той прие. Едва по-късно си даде сметка, че започва да прави планове за някакво бъдеще. Сигурно беше заради срещата с частния детектив и двамата му партньори предишната вечер и факта, че те не отхвърлиха нито историята, нито страховете му. Може би щяха да го защитят. Може би дори щеше да бъде реабилитиран. Най-много от всичко искаше да си върне доброто име. Не искаше да умре с това клеймо върху себе си.

Познатото лице, което му се стори, че бе видял в „Мечката“, продължаваше да го безпокои. Не можеше да се сети кой е мъжът, който влезе в тоалетната, докато разговаряше с Паркър, а когато самият Бърнел отиде да се облекчи, онзи вече беше излязъл. Чертите му обаче му напомняха на някого. Не можеше да се закълне, но в тях имаше нещо от онзи мъж на име Хенри Форд. Бърнел си помисли, че сигурно е трябвало да го спомене на Паркър, но се побоя, че може да прозвучи като проява на параноя.

От дясната му страна се появи Източното гробище и видът на надгробните камъни заплаши да изпепели приказката за бъдещето, която започваше да се пише в съзнанието му. Той се бореше с отчаянието, защото може би още имаше надежда за него. Виждаше три възможни реалности. Първата бе, че е прав за всичко и животът му е съсипан като наказание за убийството на двамата непознати в бензиностанцията, както и че това ще завърши със смъртта му. Втората бе, че греши, че няма причина да се страхува и че просто е полудял през петте години в затвора. Нямаше да е нито първият, нито последният, който се е пречупил по такъв начин. С времето и с малко помощ можеше да възвърне здравия си разум.