Ноктите на Помирителя [bg]

За мен беше цяло изпитание да наблюдавам как тези хора преминават, без да мога да им извикам, а за Йонас трябва да е било истинско мъчение. Когато Йолента застана почти срещу нас, тя обърна глава. В този момент ми се стори, че усети желанието на моя приятел така, както нечистите сили, за които разказват, че живеят в планините, усещат месото, което някой пече. Но без съмнение, не ние, а разцъфналите дървета бяха привлекли вниманието й. Йонас си пое дъх, но той не бе произнесъл и първата сричка от името й, когато се чу удар и приятелят ми се строполи в краката ми. Сега, когато си припомням тази сцена, в съзнанието ми още кънти дрънченето на металната му ръка о чакъла, както и ароматът на цъфналите сливи.

Не след дълго актьорските трупи се източиха и двамата преторианци вдигнаха нещастния Йонас. Направиха го с лекота, сякаш беше малко дете. Пресякохме пътя, по който бяха дошли актьорите, и преминахме през жив плет от рози, по-високи от човешки ръст, с огромни цветове, в които гнездяха птици.

Отвъд него се простираха градините. Ако се опитам да ви ги опиша, навярно ще си помислите, че съм взел назаем недоразвития ум и заекващия говор на Хетор. Всяко хълмче, дърво и цвете изглеждаше аранжирано от ръката на свръхинтелигентен градинар (за какъвто се смятах и аз след наученото от отец Инир), за да се образува спираща дъха картина. Зрителят, пристъпил тук, се чувства като в център, където всичко е ориентирано към точката, в която той се намира. Но след като е направил стотина крачки, отново разбира, че продължава да е в центъра. Всяка гледка, изглежда, съдържа в себе си присъща само ней истина, сравнима само с неизразимата проницателност и мъдрост на отшелник.

Градините бяха толкова прекрасни, че никой не бе се осмелил да ги загрози с кули на градеж. Отгоре бяха само облаците, птиците, Старото слънце и бледите звезди над върховете на дърветата. Сякаш скитахме сред някаква небесна пустош. След това достигнахме до ръба на земна обвивка, по-красива дори от кобалтовосинята повърхност на Уроборос. Изведнъж дъхът ни секна, когато в краката ни се отвори бездна. Казвам „бездна“, но това не беше тъмната празнота, която се свързва с тази дума. По-скоро ставаше дума за изкуствени пещери, изпълнени с фонтани, нощни цветя и хора, по-красиви дори и от ангели. Хора, които се разхождаха лениво покрай водата и си говореха нещо.

Първата ми мисъл беше, че се е срутила стена и е пропуснала светлина в гробница. Много от моите спомени за Двореца на Сюзерена сега се примесваха с тези от живота на Текла. Сега видях нещо, което бях долавял в играта на доктора и в историите, които тя ми бе разказвала, макар никога да не го бе назовавала направо. Целият този огромен палат лежеше под земята, всъщност по-точното е да се каже, че стените и покривите му бяха покрити с почва, която бе озеленена и оформена като градини. Така, че ние с Йонас през цялото време бяхме вървели към трона на Самодържеца, а мислехме, че до Тройната зала има няколко дни път.