Ноктите на Помирителя [bg]

Когато дойдох на себе си, с изненада открих, че на врата ми има примка, а един от нашите нападатели пребърква торбичката на колана ми. Виждах ясно как ръцете му правят резки, бързи движения все едно пърхаха като кафяви врабци. Лицето му представляваше безизразна маска, която сякаш се държеше там на вълшебни конци. На няколко пъти когато мъжът се раздвижи, бронята, която той носеше, проблесна. Виждах я, както се вижда кристална чаша, потопена в чиста вода. Мисля, че отразяваше светлината, но по такъв начин, че подобно полиране ми се струваше невъзможно за човешка ръка. Можех да видя само зелените и кафяви оттенъци на дървото, пречупени от бронята, която защитаваше тялото.

Въпреки протестите ми, че съм от братството на инквизиторите, преторианецът ми взе всичките пари, които имах, но все пак ми остави книгата на Текла, парче от бруса, смазката и парцала, както и някои други дреболии. След това сръчно прибра мрежата, с която ме беше хванал, и я пъхна (това е най-точното, което мога да кажа) в отвора на бронята, макар и преди да не бях забелязал, че я измъква оттам. Тя ми напомни на камшик, който наричахме „котка“, състоящ се от сноп ремъци с тежести откъм свободния край. По-късно научих, че оръжието, което бе използвал преторианецът, е ачико.

Моят нападател разхлаби примката, която стягаше врата ми и аз се изправих. Бях в съзнание, но за миг ми се стори, че участвам в някаква игра. Преструвах се, че напълно му се подчинявам, но ако той започнеше да ме души или извикаше някой от своите другари, за да ме отвлекат, щях да се възпротивя. Можех да направя няколко неща — да хвана примката и да се опитам да я сваля или пък да ударя мъжа в лицето. Може би щях да успея да избягам, но можеше и да бъда убит, проснат в безсъзнание или оставен в агония.

Все пак съзнавах, че това е само игра и се усмихнах когато той извади Терминус Ест и ме поведе към мястото, където стоеше Йонас.

— Нямаме лоши намерения — каза Йонас. — Върнете меча на приятеля ми и нашите животни и ни оставете да си вървим.

Отговор не последва. Преторианците (четири пърхащи врабци) мълчаливо хванаха бойните ни коне и ги отведоха нанякъде. Колко харесвах тези животни, които търпеливо и спокойно препускаха, без да знаят накъде, направлявани само с тънки юзди. Девет десети от живота ни, или поне на мен така ми се струваше, беше низ от подобни капитулации.