Деца от кръв и кости [bg]

— Бинта получаваше заплащане.

— О, да, огромна сума, сигурна съм.

— Опитвам се да ви помогна. — Амари стиска полата на роклята си. — Отказах се от всичко, за да помогна на вашите хора…

— „Вашите хора“?! — гневя се аз.

— Можем да спасим божниците…

— Искаш да им помогнеш, но не си съгласна дори да продадеш проклетата си рокля?

— Добре! — Амари вдига ръце нагоре. — Небеса, ще го направя. Изобщо не казах „не“.

— О, благодаря, великодушна принцесо, спасителко на маговете!

— Престани.

Тзеин ме бутва, когато Амари отива зад Найла да свали роклята. Деликатните й пръсти се насочват към копчетата на гърба й, но тя се поколебава и ни поглежда през рамо. Извъртам очи нагоре и двамата с Тзеин се обръщаме на другата страна.

Принцеса!

— Трябва да престанеш — измърморва Тзеин, докато гледаме към махагоновите дървета по края на бликащата от наситени цветове гора на Сокото.

Едно малко семейство синедупи бабунеми скача през клоните, разлюлявайки лъскавите листа по пътя си.

— Ако не може да приеме божница, която не е поробена от баща й, може спокойно да се върне в малкия си дворец.

— Не е направила нищо лошо.

— Но не е направила и нищо добро.

Бутам Тзеин в гърба. Защо така настойчиво я защитава? Сякаш наистина мисли, че тя заслужава нещо по-добро. Сякаш по някакъв начин тя е жертвата.

— Аз съм последният човек, който ще иска да дадем шанс на благородник, но погледни я, Зел. Току-що е загубила най-близката си приятелка и вместо да скърби, рискува живота си, за да помогне на маговете и божниците.

— И аз трябва да се чувствам зле, защото баща й е убил една слугиня божница, която тя е харесвала? Къде е бил гневът й през всичките тези години? Къде е била тя след Нападението?

— Била е на шест — отговаря ми равно Тзеин. — Дете, като теб самата.

— Само че онази вечер е целунала майка си. А ние не.

Обръщам се, за да се кача на Найла, сигурна, че съм дала достатъчно време на Амари. Но когато поглеждам, гърбът й все още е гол.

— О, богове…

Сърцето ми подскача при вида на ужасния белег, който минава по гръбнака й. Белегът се нагъва по кожата й и е толкова стряскащ, че собствената ми кожа потръпва от болка.

— Какво?

Тзеин се обръща точно преди Амари да се завърти и също ахва. Дори белезите, покриващи гърба на тате, не изглеждат и наполовина толкова страшни, колкото нейния.

— Как смеете! — изпищява Амари и бързо покрива жестоката гледка с наметалото си.

— Не се опитвах да надзъртам — казвам бързо аз. — Наистина… Но в името на боговете, Амари, какво ти се е случило?

— Нищо. И-инцидент, когато брат ми и аз бяхме малки.

Челюстта на Тзеин увисва.

— Брат ти е направил това?

— Не! Не нарочно. Не беше… Той не… — Амари спира, треперейки от чувства, които не мога да определя. — Искахте роклята ми, имате я. Да я продадем и да тръгваме!

Тя се загръща плътно с наметалото и се качва на Найла, криейки лицето си. Двамата с Тзеин няма какво повече да кажем и нямаме друг избор, освен да я последваме.