Деца от кръв и кости [bg]

— Вие двете продайте роклята — казва Тзеин. — Аз ще отведа Найла да пийне вода. Опитайте да намерите няколко манерки.

Потръпвам при мисълта да пазарувам с Амари, но знам, че тя няма да се отдели от мен, докато не получи нови дрехи. Разделяме се с Тзеин и тръгваме през палатките към каруците на търговците.

— Може да се отпуснеш — казвам аз. — Те не знаят коя си и никого не го е грижа за наметалото ти.

— Знам — отговаря бързо Амари, но стойката й се отпуска. — Просто никога не съм била сред такива хора.

— Колко ужасно! Хора от Ориша, които съществуват за нещо повече от това да ти прислужват.

Амари си поема рязко въздух, но преглъща отговора си. Това почти ме кара да се чувствам зле. Къде е удоволствието, ако тя не отговаря?

— Небеса, погледни това! — Амари ми показва една двойка, която издига палатка. Мъжът използва лиани, за да завърже десетки дълги тънки клони в конус, докато партньорката му поставя защитен слой от мъх. — Хората могат ли наистина да спят в тези?

Част от мен иска да не й обръща внимание, но тя се взира в простичката палатка, сякаш е направена от злато.

— Непрекъснато правехме такива, когато бях дете. Направи го както трябва и ще пази и от сняг.

— В Илорин вали ли сняг?

Очите й отново светват, сякаш снегът е древна легенда за боговете. Колко странно, че е родена да управлява кралство, което дори не е виждала.

— В Ибадан. Там живеехме преди Нападението.

При споменаването на Нападението Амари замълчава. Любопитството изчезва от очите й. Тя стиска наметалото си по-силно и забива поглед в земята.

— Това ли е станало с майка ти?

Аз се вцепенявам. Как може да е толкова дръзка да зададе този въпрос, след като не може дори да си поиска храна.

— Съжалявам, ако е прекалено лично, просто… баща ти я спомена вчера.

Представям си лицето на мама. Тъмната й кожа сякаш грееше вместо слънцето. Тя те обичаше безумно — отекват думите на тате в главата ми. — Сега щеше да се гордее с теб.

— Тя беше маг — отговарям най-после. — И то с голяма сила. Баща ти е късметлия, че тя нямаше магия по време на Нападението.

Мислите ми се връщат към фантазиите как мама все още има магията си, има смъртоносна сила, вместо да е безпомощна жертва. Тя щеше да отмъсти за убитите магове, като тръгне към Лагос с армия от мъртви. Тя щеше да увие черна сянка около шията на Саран.

— Знам, че това няма да промени нищо, но наистина съжалявам — прошепва Амари толкова тихо, че едва я чувам. — Болката от загубата на любим човек, това е… — Тя стиска силно очи. — Знам, че мразиш баща ми. Разбирам защо мразиш и мен.

На лицето й се появява тъга и омразата, за която говори, изстива в мен. Все още не разбирам как прислужницата й може да е била толкова важна за нея, но не мога да отрека скръбта й.