Драконите на сломеното слънце [bg]

— Какво говориш? — попита изумено Силван. — Как умира?

— Мнозина, млади и стари, прихващат болестта, за която няма лек. Кожата им посивява, като кората на тези дървета, крайниците им се съсухрят, очите им губят блясъка си. Отначало започват да се уморяват при тичане, сетне не могат да ходят, а накрая не успяват дори да се изправят. Изтляват бавно, додето смъртта не ги отведе.

— Но защо тогава не свалите щита? — настоя младежът.

— Неведнъж сме опитвали да убедим хората да се обединят срещу генерал Конал и Водачите на Дома, които са отговорни за издигането му. Но повечето отказват дори да ни изслушат. Казват, че болестта е чума, дошла при нас от външния свят. Така щитът е единственото, което стои между тях и злините отвън. Смятат, че ако го премахнем, всички ще умрем.

— И може би не са далеч от истината — отрони Силван, като хвърли един поглед към бариерата и се замисли за великаните, които ги бяха нападнали през изминалата нощ. — Няма никаква чума, която поразява елфи, поне не и такава, за каквато да съм чувал. Но съществуват други врагове. Светът е изпълнен с опасности. Тук вътре поне не се грижите за тях.

— Баща ви твърдеше, че ние, елфите, трябва да се присъединим към света, да станем част от него — отвърна с мрачна усмивка Ролан. — Че в противен случай ще изсъхнем и ще отмрем, като клонката, отсечена от дървото или…

— … като роза, откъсната от храста — довърши Силван и също се усмихна от напиращите спомени. — Отдавна не сме чували нищо за баща ми — добави, загледан към сивата пепел, докато несъзнателно я разравяше с върха на ботуша си. — За последно знаех, че продължава борбата срещу Берил в Квалинести, земята, която драконесата държи в подчинение. Някои смятаха, че е мъртъв. Майка ми също, макар да отказваше да го признае на глас.

— Ако е мъртъв, значи е изгубил живота си, борейки се за кауза, в която е вярвал — каза Ролан. — Смъртта му не е безсмислена. Въпреки че сега може и да изглежда така, саможертвата му ще помогне злото да бъде унищожено и светлината отново да огрее този мрачен свят. Умрял е от любов към живота! Храбро и предизвикателно. Когато народът ни умира — продължи елфът, а в гласа му се долавяше все по-голяма горчивина, — човек го забелязва трудно. Птичето перо пърха по вятъра и се отпуска безжизнено. — Той погледна Силван. — Все още сте изпълнен с живот. Чувствам как младостта се излъчва от вас така, както някога чувствах лъчите на слънцето. Колко много се различаваме! Виждате го, нали? Факт е, че и аз съм започнал да изсъхвам. Всички ние умираме съвсем бавно. Погледнете ме, Ваше височество. Забелязва се съвсем лесно.

Силван не знаеше какво да отговори. Наистина мъжът изглеждаше малко по-блед от обичайното, кожата му имаше съвсем лек сивкав оттенък, но досега просто го беше отдавал на възрастта му или може би на това, че се намираха на това прокълнато място. Припомни си, че и останалите елфи от отряда носеха съвсем същия отпечатък в изпитите си очи.