Каубои и извънземни [bg]

— Може да звучи глупаво… — промърмори Нат, толкова тихо, че Долархайд едва чу думите му. Самият той се залута из спомените си и се усмихна. — Винаги ми харесваше като те слушах да разказваш тези истории.

Долархайд примигна, за да прогони мрака от очите си и погледна Нат. На лицето му имаше изражение, което Полковника не бе виждал досега. Долархайд се понамръщи.

— Не помня да съм ти разказвал тези неща.

Нат почти се изчерви.

— Слушах те, докато ги разказваше на Пърси.

Долархайд се загледа в Нат и видя пред себе си човек, по-различен от този, когото досега си бе позволявал да вижда. За миг болката от миналото се разсея и смисълът на думите на младежа се разкри пред него. Нещо се размърда у Долархайд, нещо, което смяташе за отдавна мъртво.

След това обаче отново се съсредоточи върху мрака, който ги обгръщаше.

— Нищо достойно за харесване не съм правил.

— Въпреки това… — рече Нат и усмивката му се поскри. — Харесваха ми историите.

Долархайд се приближи към огъня, като че ли за да изпепели всички следи от чувства, които не заслужаваше, които не искаше да изпитва, и рече раздразнено:

— Те не бяха за теб, а за сина ми!

В мига, в който изрече тези думи, наведе глава, за да не види изражението на Нат.

— Да ме беше послушал… — промърмори Полковника. Щеше му се синът, заради когото сигурно ще умре, да бе станал поне наполовина толкова мъж, колкото Нат Колорадо. — Сега отиди да нагледаш конете.

Нат се изправи мълчаливо и се отдалечи от огъня. Изглеждаше също толкова облекчен, колкото и Долархайд, че разговорът е приключил.

Долархайд взе ножа, отряза парче ябълка и го задъвка без да усеща никакъв вкус и отново се унесе пред пламъците.

Внезапно мерна помръдване извън кръга светлина. С лека изненада видя Емет, внука на Джон Тагарт. Беше забравил, че момчето е тръгнало с тях.

Полковникът се вгледа в лицето на Емет и забеляза възхищението от огромния нож, както и откровения глад при вида на ябълката.

Долархайд отряза още едно парче, без да сваля очи от момчето, и му го подаде:

— Вземи.

Емет направи крачка напред и ненадейно се усмихна. После взе ябълката, седна с кръстосани крака пред огъня и започна да яде. Долархайд си отряза още едно парче. Той не бе сигурен кога покани това хлапе на вечеря, но сега вече нямаше какво да се направи.

Подаде на Емет още едно парче. Момчето всеки път го гледаше в ръцете в захлас, почти със страхопочитание.

Долархайд се сети, че момчето може би единствено от всички няма никакво оръжие. За секунда се запита какво изобщо прави с тях едно дете — след това си спомни, че и Тагарт, също като Пърси, бе отвлечен.

Тагарт беше умен и честен мъж и добър шериф. Единственият му недостатък беше, че ненавижда всичко, което Долархайд прави — а именно незачитането на закона, който Тагарт се бе заклел да брани. А това, че не се боеше да му го покаже, говореше за почтеността му. Тагарт беше достатъчно корав, за да върши мръсна работа, когато се налага, но и достатъчно човечен, за да му липсва единственото му дете и да пази внука си от грозотата на света, доколкото може… независимо дали това бе умно решение, или не.