Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Долархайд на свой ред се поколеба, защото знаеше истината — знаеше, че и Нат я знае, иначе не би го питал. Накрая отвърна тихо:
— Какво друго мога да направя?
Нат пое дълбоко въздух.
— Може би трябва… да кажем на армията. Да извикаме кавалерията…
Долархайд доби вид все едно Нат го е заплюл.
— Няма да оставим това в ръцете на някакви типове от Уест пойнт! — рече той с глас, горчив като напечената от слънцето пустиня. — Няма да ги чакаме да питат Вашингтон по телеграфа с коя ръка да си обършат задниците. Чаках ги да ми кажат какво да правя при Антиетам…
Той зарея поглед в тъмнината сред пламъците и видя неумиращото си минало… за разлика от всички загинали мъже. Умираха и умираха в безсмислена саможертва в най-кървавия щурм на най-кървавия ден, на най-най-кървата битка в историята на САЩ. В паметта му те не спираха да умират…
— Четиристотин двайсет и осем човека… За някакъв царевичак…
Долархайд продължи да гледа огъня. Почти преди тринадесет години… но изминалите години не можеха да изтрият спомена от този ужасяващ ден, не можеха да приглушат писъците на обречените, да облекчат агонията на ранените, на собствената му душа… скръбта и самоомразата го караха да преживява всичко отново и отново.
Законът, заповедите, йерархиите, го държаха с вързани ръце… а той беше неспособен да ги наруши. Те го бяха подтикнали към грях, към греха на страхливостта, на моралната страхливост — най-лошият грях, който можеше да си представи. Остави повече от четиристотин добри мъже, които му вярваха, дори да ги поведеше отвъд портите на Ада, да загинат. И той ги заведе точно там.
— Може да звучи глупаво… — промърмори Нат, толкова тихо, че Долархайд едва чу думите му. Самият той се залута из спомените си и се усмихна. — Винаги ми харесваше като те слушах да разказваш тези истории.
Долархайд примигна, за да прогони мрака от очите си и погледна Нат. На лицето му имаше изражение, което Полковника не бе виждал досега. Долархайд се понамръщи.
— Не помня да съм ти разказвал тези неща.
Нат почти се изчерви.
— Слушах те, докато ги разказваше на Пърси.
Долархайд се загледа в Нат и видя пред себе си човек, по-различен от този, когото досега си бе позволявал да вижда. За миг болката от миналото се разсея и смисълът на думите на младежа се разкри пред него. Нещо се размърда у Долархайд, нещо, което смяташе за отдавна мъртво.
След това обаче отново се съсредоточи върху мрака, който ги обгръщаше.
— Нищо достойно за харесване не съм правил.
— Въпреки това… — рече Нат и усмивката му се поскри. — Харесваха ми историите.
Долархайд се приближи към огъня, като че ли за да изпепели всички следи от чувства, които не заслужаваше, които не искаше да изпитва, и рече раздразнено:
— Те не бяха за теб, а за сина ми!
В мига, в който изрече тези думи, наведе глава, за да не види изражението на Нат.
— Да ме беше послушал… — промърмори Полковника. Щеше му се синът, заради когото сигурно ще умре, да бе станал поне наполовина толкова мъж, колкото Нат Колорадо. — Сега отиди да нагледаш конете.
Нат се изправи мълчаливо и се отдалечи от огъня. Изглеждаше също толкова облекчен, колкото и Долархайд, че разговорът е приключил.
Долархайд взе ножа, отряза парче ябълка и го задъвка без да усеща никакъв вкус и отново се унесе пред пламъците.
Внезапно мерна помръдване извън кръга светлина. С лека изненада видя Емет, внука на Джон Тагарт. Беше забравил, че момчето е тръгнало с тях.
Полковникът се вгледа в лицето на Емет и забеляза възхищението от огромния нож, както и откровения глад при вида на ябълката.
Долархайд отряза още едно парче, без да сваля очи от момчето, и му го подаде:
— Вземи.
Емет направи крачка напред и ненадейно се усмихна. После взе ябълката, седна с кръстосани крака пред огъня и започна да яде. Долархайд си отряза още едно парче. Той не бе сигурен кога покани това хлапе на вечеря, но сега вече нямаше какво да се направи.
Подаде на Емет още едно парче. Момчето всеки път го гледаше в ръцете в захлас, почти със страхопочитание.
Долархайд се сети, че момчето може би единствено от всички няма никакво оръжие. За секунда се запита какво изобщо прави с тях едно дете — след това си спомни, че и Тагарт, също като Пърси, бе отвлечен.
Тагарт беше умен и честен мъж и добър шериф. Единственият му недостатък беше, че ненавижда всичко, което Долархайд прави — а именно незачитането на закона, който Тагарт се бе заклел да брани. А това, че не се боеше да му го покаже, говореше за почтеността му. Тагарт беше достатъчно корав, за да върши мръсна работа, когато се налага, но и достатъчно човечен, за да му липсва единственото му дете и да пази внука си от грозотата на света, доколкото може… независимо дали това бе умно решение, или не.