![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Долархайд отново погледна Емет. Беше сам, но решен, също като пораснал мъж, да спаси останалото от семейството си. Дори да се бие с демони с голи ръце… Момчето му напомняше на някого, но не се сещаше на кого.
Когато изядоха ябълката, Долархайд вдигна ножа.
— Ножа ли гледаш? — попита той. — Харесва ли ти?
Емет кимна с толкова сериозност, колкото и изненада в кафявите си очи.
Долархайд преметна ножа, хвана го за острието и го подаде на момчето. Емет пое оръжието, останал без думи.
— Грижи се за него — рече Долархайд строго.
Емет успя само да кимне, а очите му се разшириха още повече. Долархайд му подхвърли и калъфа на оръжието. Емет зяпаше ножа изумен. Взе калъфа, много внимателно приплъзна острието в него и завърза ножа за колана си. След това мълком се изправи и се скри в сенките зад кръга светлина.
Долархайд пое дълбоко въздух, доволен, че отново е сам. Този път поне не се срамуваше от стореното. Вместо това чувстваше облекчение. Спомни си как блестяха очите на момчето, когато пое ножа. Долархайд се сети за кого му напомня Емет. За едно друго момче — осиротяло, нежелано и само, което Долархайд взе в дома си — Нат Колорадо.
В тишината проехтя изстрел от пушка. Долархайд се стресна и вдигна глава. Но нямаше други шумове, викове или писъци. Той въздъхна и хвърли още един крак от стол в огъня. Този идиот Соренсън, помисли си той, само една излишна тежест.
Док свали пушката с лице, изопнато от недоволство, когато видя, че бутилката, която целеше, си стои цяла на масата. Той прокара пръсти през мръсната си коса, доскоро добре гледана и фризирана, и я разроши още повече.
— Представи си, че е жена — рече Мийчъм и оправи захвата му. — Говори й като на жена: „Изглеждаш прекрасно, скъпа, ти си най-красивото оръжие, което съм виждал“.
Док отново вдигна пушката като не бе сигурен кое е по-притеснително, че някой току-що е сравнил оръжие с красива жена или че този някой е свещеник.
Мразеше да убива, мразеше мъжете, които се наслаждаваха на това. Ръцете и очите му знаеха да използват скалпел, за да лекува рани, причинени от такива мъже, знаеше медицински термини, а не калибри на куршуми и кой прави най-добрите пушки в света. Но ако това е цената за спасението на жена му, ще стане убиец — дори и накрая самият той да свърши мъртъв.
— Вземи целта на мушка — повтори Мийчъм, минавайки отново през рутината с търпението на светец. — Не дърпай спусъка, натисни го… леко.
Док отново стреля — звукът го оглуши, а пушката удари силно рамото му. Бутилката още бе цяла.
— По дяволите!
— Дръж ръката стабилна — рече Мийчъм като лектор от медицинската академия. — Сега вече можеш.
Док отвори пушката и я презареди, а куршумите се хлъзгаха между нервните му пръсти.
— Мария беше права… не мога да стрелям и туйто… и бар не мога да държа…
Аз съм лекар. Само че бе отраснал по тези земи и знаеше, че истинските лекари са нещо също толкова чудато, колкото бе той самият за семейството си: дребно, болнаво момче с баща и братя, вярващи безпрекословно в старозаветния Бог и в това, че мъж е онзи, който може да пребие или застреля всеки, който не вярва в същото. Наричаха го „мамино синче“, защото майка му се опитваше да го пази, да пази и себе си, докато нещастието й я тласна към алкохола. Пиянството и депресията му я отнеха.
Когато тя започна да прекарва все повече време в бара, който семейството на Мария въртеше, той се цани на работа там, за да плаща за текилата й — струваше му се, че само това може да стори за нея в отплата на майчината й любов. Семейството на Мария се превърна в неговото истинско семейство, а Мария… Мария…
— От всички на света само тази жена вярваше в мен — рече той на Мийчъм.
След смъртта на майка си разбра, че тя има богати роднини на Изток. Те изпълниха последното й желание и го записаха в медицинската академия, щом научиха какво се е случило с нея.
Мария го дочака да се върне… Но той бързо разбра, че няма как да преживява като лекар на това място. Не можеше да отведе Мария на Изток, далеч от семейството й и всичко познато — на самия него му беше доста трудно там. Речта и поведението му го превръщаха в бяла врана. Не искаше да излага нежното й сърце на всички погледи, на всички емоции след войната — след твърде многото войни — които една жена от Мексико би предизвикала. Може би трябваше да отидат в Санта Фе… но парите им не стигаха, за да започнат нов живот там. Спомените му от бара бяха хубави. Това беше място, където не само пияни кравари, но и истински семейства, се забавляваха. Искаше да притежава такова място — но единственото такова място бе бар „Златния лист“ в Абсолюшън.