Петият гроб отвъд светлината [bg]

— Куентин — казах силно за своя собствена изгода. Куентин беше глух. — Здравей, миличък — изписах със знаци. — Как си?

За щастие, като жътвар на души, бях родена с познанията за всеки език, който някога бе говорен на Земята. Това включваше голямото и красиво разнообразие на жестомимичните езици.

Срамежлива усмивка се разпростря на красивото му лице. Той кимна за поздрав, а аз го прегърнах. Той зарови лице в извивката на врата ми и ме задържа до себе си за цяла минута. Когато ме пусна, той провеси рамене. Нещо го тревожеше.

— Какво не е наред? — попитах притеснена.

Той сви рамене и сведе поглед, изглеждайки засрамен.

— Вече всичко е различно.

Гръдните ми мускули се стегнаха. Той бе обладан от демон, който беше решен да ме убие, и в резултат се бе озовал тук в Албакърки. Артемида бе убила демона, който го беше обладал, и Куентин в общи линии се бе събудил като от кататония, на странно място, без семейство и без приятели. Но после открих, че и в столицата нямаше семейство, при което да се върне, затова го попитах дали иска да остане тук. Макар през седмицата да живееше в училище за глухи в Санта Фе, бяхме решили засега да прекарва почивните дни в манастира при монахините, поне докато някой не разбереше и не кажеше на монахините, че шестнадесетгодишно момче не може да живее в манастир, пълен с монахини. Но майката игуменка се беше влюбила в него, както и общо взето всички останали, и нарушаваше всякакви правила, за да може той да остане там.

И все пак той беше обладан. В смисъл че демон се беше настанил в тялото му и го беше изритал от там за известно време. Не знаех каква част от това време помнеше. Колко щеше да му повлияе.

Причината, поради която демонът го беше обладал, причината да обладават който и да е, беше, защото той можеше да вижда свръхестествения свят. Бегло. Само колкото да се превърне в мишена. Можеше да види сивото място, където стоеше дух, но можеше да види и моята светлина. С други думи, можеше да ме различи в тълпата. Можеше да отведе демоните при мен. Бащата на Рейес ме искаше, порталът към рая, и очевидно ме искаше достатъчно силно, че да съсипе животите на другите хора. Някои от обладаните умираха в резултат на това.

— Защо не влезеш?

Отворих вратата си по-широко. Той понечи да влезе, после спря насред крачката. Огледа апартамента ми, после предпазливо отстъпи назад.

Изненадана, попитах:

— Можеш ли да ги видиш? — Предполагах, че дори и да може, той вижда само бледа сива мъгла там, където трябваше да бъдат жените. Но той гледаше директно към тях, изражението му беше предпазливо, позата му бе почти враждебна.

— Вече ги виждам — каза той, знаците му бяха резки, раздразнени. — Не като преди. Виждам умрели хора навсякъде. — После погледна към мен, веждите му бяха гневно смръщени. — Знаеше ли, че училището в Санта Фе е построено точно до гробище?

Въздъхнах шумно. Знаех го.

— Значи сега вече ги виждаш? Не само духа им?

Той обви ръце около себе си и кимна, отказвайки да откъсне поглед от жената, която висеше от тавана ми. Трябва да призная, че това беше изненадало и мен.

Нежно сложих ръка на лицето му, за да върна вниманието му обратно към себе си; после изписах:

— Много съжалявам, Куентин. — Всеки би се изнервил да вижда умрели хора да се разкарват наоколо. Макар да бях родена с тази способност, аз се опитвах да погледна на нещата от чуждата гледна точка и можех да разбера как този факт би изкривил нечия перспектива.

Очите му се насълзиха и устата му оформи мрачна линия.

— Защо не влезем тук? — посочих зад него към апартамента на Куки.

Той кимна.

След като затворих вратата си, почуках на тази на Куки, знаейки, че дъщеря й, Амбър, си е у дома. Дори и тогава обикновено не чуках, но сега си имах компания. Не исках да хвана Амбър неподготвена. Тя беше дванадесетгодишно момиче. Вероятно подскачаше по бельо на най-новата поп песен. Или може би само аз правех така.

Амбър отговори с обичайната си скокливост; после забеляза Куентин. Подозирах, че може да я шокира. Така и стана. И мен ме шокира, когато го видях за пръв път.

— Здрасти, миличка, може ли да използваме хола ти за минута?

— Разбира се — каза тя. Изглежда изведнъж беше завладяна от срамежливост. Амбър не беше точно срамежлив тип, но я разбирах. Куентин привличаше вниманието.

Изписвах, докато говорех.

— Страхотно, благодаря ти. Това е Куентин. А това е Амбър. — И двамата се усмихнаха за поздрав и влязохме вътре.