Петият гроб отвъд светлината [bg]

Сложих ръка на коляното му в израз на подкрепа, докато той изреждаше всичко, което виждаше. Бях малко изненадана, че сестра Мери Елизабет не ми се беше обадила. Но пък той може да не й беше казал. Когато приключи с приказките, той примигна насреща ми, искайки отговори, искайки решение. Решение, което нямах.

— Виждаш това, което виждам и аз — казах, лицето ми изразяваше съпричастността, която изпитвах. — Виждаш починалите, които са останали на Земята, които не са преминали отвъд. Не е като по филмите. Те не са тук, за да те уплашат или наранят.

Той задържа очите си върху моите, надявайки се, че имах по-добри новини.

— Те просто искат отговори, също като теб. Искат да свършат нещо, което е останало недовършено.

— Като недовършена работа? — попита той.

— Да. Кой ти каза това?

— Приятелите ми в училище. Те си мислят, че е готино, че виждам мъртви хора. — Почти изглеждаше горд от този факт. Това беше нещото, свързано с общността на глухите, на което винаги невероятно съм се възхищавала — те бяха най-приемащата група, с която някога съм се сблъсквала. Няма значение с какво друго трябва да се справяш, слепота, умствени предизвикателства, фетален алкохолен синдром, аутизъм, с каквото и да се бориш друго, ако си отгледан като глух, те те приемат като един от тях. Очевидно дори и когато имаш свръхестествено зрение.

— И аз си мисля, че е много готино — казах аз.

Той сведе поглед.

— Предполагам, че е добре.

— Но може да бъде плашещо.

— Да.

— Просто помни, че те са също като нас. Те са били едни от нас, просто са преминали към различно ниво на съществуване.

Той смръщи вежди.

— Значи все едно са живи?

— Да, доста подобно. Просто вече не притежават физическите си тела. И вероятно биха имали нужда от приятел.

Погледът му се плъзна покрай мен.

— Не го бях помислил по този начин. — Оставих го за минута да приеме информацията, преди пак да върне вниманието си към мен. — Може би искат да отидат в Рая, но не могат да те открият.

Поклатих глава.

— Както разбирам, те могат да ме видят от всяко място по света.

Очите му се разшириха.

— Дори ако са в Китай?

— Дори ако са в Китай — казах аз.

— Как? Има цяла планета помежду ви. Могат ли да виждат през нещата, както ние виждаме през тях?

— Нямам представа. Странно е. Аз не мога да видя собствената си светлина, така че нямам представа как го правят те.

Това привлече вниманието му.

— Не можеш да я видиш? Собствената ти светлина? Защото е откачено ярка.

— Мне.

— Можеш да видиш тях, но не можеш да видиш светлината си?

— Точно така.

— Това е странно. — Устата му се изви в палава усмивка. — Може би имаш нужда от помощ за мозъка ти.