Петият гроб отвъд светлината [bg]

Изоставената лудница, където живееше Ракетата, беше собственост на Бандитите, мотоциклетен клуб, чиито лидери сега се издирваха и бягаха заради банков обир. Един от тези лидери, раздърпан разбойник на име Донован, имаше специално място в сърцето ми. Всъщност всички те имаха, но двамата с Донован споделяхме нещо специално. За щастие, не херпес. Отношенията ни никога не стигнаха толкова далеч, но той беше такъв джентълмен. Осъзнах колко много ми липсваше, когато минах с колата покрай къщата им до лудницата. Е, щях да мина покрай къщата им, ако все още беше там.

Спрях рязко пред празно място. Където беше щабквартирата на Бандитите, още известна като къщата на Донован, сега имаше самотно дърво, което се намираше в задния им двор, и голо място, където някога се намираше къщата. Дори пристроения гараж го нямаше, заедно с всички инструменти и мотоциклетни части. Можех да се закълна, че ги оставих тук. Донован щеше да побеснее, когато се върнеше. Ако някога се върнеше.

За щастие, лудницата още си беше там, но ключът ми за входната врата, който така и никога не бях успяла да използвам, нямаше да ми свърши работа. На мястото на старата метална ограда, която ограждаше лудницата, имаше нова метална ограда, лъскава и блестяща на слънцето, и ограждаше целия квартал, не само лудницата. Обикновено това нямаше да е голяма работа. Ако бяха сменили ключалката, можех просто да се покатеря през оградата и да се промъкна през задния прозорец, който водеше към мазето на изоставената болница. Но тази нова ограда, с новите стълбове и стегната плетеница, завършваше отгоре с бодлива тел. Бодлива тел! Кой правеше така?

Седях в Мизъри и премислях шансовете си да се прехвърля през бодливата тел, без да се нарежа. Бях виждала да го правят по филмите. Трябваше ми само затворническа униформа, чифт ръкавици и няколко завързани чаршафа.

Спуснах се по-нататък, докато успях да видя новия, подобен на билборд знак пред лудницата. Пишеше само „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“ с големи букви в черно и синьо. А отдолу: „Този имот принадлежи на C&R Индъстрис, всички нарушители ще бъдат съдени“.

Звучеше заплашително. Как щях да стигна до Ракетата сега? Щеше да се наложи да се върна вечерта и да опитам да намеря начин да вляза.

За щастие, скоро щеше да се мръкне. Можех да отида да хапна и да съставя план. Докато се отправях натам, супер-дупер недостатъкът на това някой голям бизнес да купи земята, ме осени. Ракетата. Ако събореха лудницата, къде щеше да отиде той? Къде щеше да отиде сестра му? Бих го поканила да живее при мен, но той имаше навика да дълбае имена по стените. Стените ми бяха с мазилка. Нямаше да издържат дълго, а хазяинът щеше да откачи.

Извадих си телефона и се обадих на Чибо. Да нямам Куки на постоянно разположение се беше превърнало в трън в задника. Никакви курсове повече за нея.

— Онзи тип пак ли се опита да те убие?

— Не.