Петият гроб отвъд светлината [bg]

— О, ами, говореше за личните обяви, но освен това заплаши да ме впише като ескорт. Знаете, за срещи.

Можех да го разбера. Капитан Екърт се напрегна, не беше свикнал да слуша празните приказки на нас жените.

— Но сега ще те оставим на мира. Много съжалявам за грешката.

Обърнах се да си вървя, но капитанът просто стоеше там, като че ли объркан. Оставена почти без избор, аз го хванах за ръката и го поведох със себе си, маневра, която той изобщо не оцени.

— Това ли е? — попита той.

— Това е.

— За какво беше всичко това?

— Нищо. Сбърках.

— Разпозна я, така че очевидно…

— Не, не съм сигурна какво стана. Това не беше момичето.

— Какво момиче?

— Момичето, което може, а може и да не липсва.

— Какво те кара да мислиш, че има изчезнала жена? Някой подал ли е сигнал?

— Получих анонимен сигнал. Сигурно някой си прави шега.

— Винаги ли стигаш до такива крайности заради анонимен сигнал?

— Не. Понякога. — Той се опитваше да ме подмами. Подозираше нещо; просто не знаеше какво. Често ми се случваше. — По онова време ми изглеждаше смислено.

Щом го натъпках в асансьора, пуснах ръкава на сакото му.

— Съжалявам — казах, заглаждайки го.

Той направи крачка в противоположната посока и отправи поглед право напред, когато ми заговори.

— Ти разрешаваш случаи, Дейвидсън. Доста. Искам да знам как.

Гадост. Това нямаше да приключи добре за никого.

— Да знаеш, всичката работа я върши чичо Боб. Страхотен е в работата си.

— Знам, че е, и все пак не мога да не се чудя колко добър би бил, ако не разчита на твоята помощ. — Тогава се обърна към мен. — Или той ти идва на помощ?

Вратата на асансьора се отвори.

— Вероятно би трябвало да съм обидена, капитане. Чичо ми е фантастичен детектив. Помагал ми е много през годините.

— Сигурен съм, че е така. Ти чешеш неговия гръб. Той чеше твоя.

Излязох от асансьора.

— Имам кожни алергии. Сърби ме. — Преди да успее да ме попита още нещо, аз на практика хукнах към стъклената врата на болницата.

В минутата, в която стигнах до Мизъри, звъннах на Чибо.

— Значи, открих изчезналото ни момиче, но и капитанът ти също.

— Какво? — попита той, притеснен. — Капитан Екърт е бил там? Той видя ли тялото? Извика ли екип?

— Не точно. Няма тяло. Тя е жива. Това е чудо!

Той изпусна продължителна въздишка и можех да го видя как търка лицето си с пръсти.

— Чарли, каза ми, че е дошла при теб.

— Така беше. Повярвай ми, чичо Боб, объркана съм, колкото и ти. Но трябва да се справим с капитана ти. Държи се наистина странно. Сякаш знае нещо или си мисли, че знае. Не съм сигурна какво да говоря около него. Иска да знае как разрешавам толкова много случаи.