Петият гроб отвъд светлината [bg]

И все пак имаше определен нюанс на всеки език, определена градация, а промяната на нюанса можеше напълно да промени смисъла на съобщението. Една поставена не на място форма на ръката или едно погрешно движение и знакът се превръщаше от съществително в глагол или от едно прилагателно в друго. Беше като да смениш „д“ в „дух“ с „п“. Разликата можеше да бъде един малък звук, но би било огромна крачка встрани от това да предаде същия смисъл.

Така че, когато Амбър изпълни наобратно движението за английската дума „много“ и продължи движението в думата „специална“, използвайки всички пръсти на дясната си ръка вместо двата определени, останах повече от леко изненадана.

Примигнах.

Куентин примигна.

И, вярвайки, че не сме я разбрали, Амбър изписа отново изречението за мой абсолютен ужас. Хвърлих се напред и сграбчих ръцете й, преди да хвърля поглед към Куентин. Сега той показваше усмивка, която изразяваше точно колко оценяваше откровеността на Амбър.

Захлупих ръце върху очите му. Той се изкикоти и ги дръпна надолу.

— Какво? — каза уплашено Амбър, сключвайки ръце зад гърба си. — Какво казах?

— Тя… тя нямаше предвид това — казах на Куентин.

— Какво нямах предвид?

— Сигурен съм, че го е имала предвид — каза той.

— Нищо, миличка. — Издърпах Куентин от стола му. — Така или иначе трябва да си тръгваме. Благодарим за вечерята.

Куки седеше с отворена уста, опитвайки се да разбере какво се беше случило току-що.

— Мисля, че трябва да останем — каза Куентин, усмивката проблясваше на лицето му. — Да видим какво друго знае.

— Абсолютно не. — Повлякох го през вратата.

Точно като я затворих, Амбър ми извика.

— Какво казах?

Облегнах се на вратата и повторих изказването си от по-рано.

— Тя нямаше това предвид.

Той завъртя очи и се засмя меко.

— Знам какво се опитваше да каже. Не съм идиот.

— Вярно. Съжалявам. Но изтрий тази усмивка от лицето си.

— Каква усмивка?

Посочих я.

— Тази.

Той опита да я изтрие с ръка, без резултат.

— И само за протокола, Амбър не… — Приведох се и му прошепнах следващите знаци. — … се чука и не практикува орален секс.

Той отново се разсмя, прививайки се надве, преди да се съвземе отново и да попита:

— Мислиш ли, че учителката наистина така ги е научила да казват „аз съм много специална“?

Това не го бях обмислила.

— Вероятно не. Освен ако, разбира се, не си е заработвала като момиче на повикване, докато е била в колежа.

Раменете му се разтресоха, после той спря, съвзе се и погледна настрани. И аз го усетих. Топлина се носеше към нас. И двамата гледахме как Рейес се изкачва по стълбите, походката му беше като на пантера. Всяко движение беше целенасочено, всеки жест бе с опасната грациозност на хищник.