Петият гроб отвъд светлината [bg]

— Не, mijito, не се хвана.

Двамата с Ейнджъл бяхме заедно повече от десет години, откакто го намерих в изоставено училище, изплашен и сам. Той значеше толкова много за мен.

За съжаление беше умрял в средата на пубертета и хормоните му бяха ужасни. Той пристъпи по-близо и сложи ръце върху плота, от всяка страна, блокирайки ме. Завъртях очи, но той само скъси дистанцията между нас и прокара уста по челюстта ми, без да я целува. Сякаш попиваше топлината, опитваше текстурата.

— Знаеш, че може да ни се получи.

— Ще те ритна с коляно в чатала.

— Мога да ти дам нощ, която никога няма да забравиш.

— Защото ще се гърчиш в агония цяла нощ, а аз ще се смея безжалостно. Ще бъде незабравимо.

— Знаеш какво казват. Щом умреш…

— Рейес живее зад съседната врата.

Това успя. Той отстъпи назад и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Казах ти да не приемаш този pendejo в живота си. Всички ще платим заради това.

— Какво знаеш по въпроса?

— Ами, общо взето това е всичко. Всички ще си платим, ако двамата се съберете.

— Така ми казаха, но ако никой не знае нещо повече, тогава може да си гледате работата.

— Грешно е. Противоестествено — продължи той, докато аз си взимах кафето и прекрачих жената в кухнята ми. — Двамата не може да бъдете заедно. То е като мляко и претцели.

— Виж, Ромео, споразумяхме се за плащането, така че можеш ли да говориш с тези жени или не?

— Вече опитах. Не говорят.

Стиснах устни, възпирайки се.

— Можеше да го споменеш.

— Не разбираш. Сега те са тук с теб. Само това да са около теб ще ги излекува. Все едно да вземеш слънцето и да го свиеш до размерите на баскетболна топка. То все още ще си е слънцето. Все още ще свети ярко и прочие, и ще е също толкова горещо. Все още ще успокоява. Ще лекува. Това си ти. Ти си светлина. Успокояващо е като ментовата гадост, с която майка ми разтриваше гърдите ми. Присъствието ти е като мехлем.

— Винаги съм мислела, че присъствието ми е дразнещо. Знаеш. Като разредител за боя. Или напалм.