Петият гроб отвъд светлината [bg]

Оставих Куентин в манастира, поздравих всички монахини, изиграх бърза игра на зарове, сритаха ми задника, после се отправих обратно към дома на Ракетата заедно с новото оборудване, което лежеше на задната ми седалка. Ако не можех да се покатеря над оградата, щях да мина през нея.

Извадих режещите клещи, които бяха много по-трудни за използване, отколкото предполагах. И бяха тежки и неудобни. Какво, по дяволите? По филмите изглеждаше толкова лесно. Като да окастриш храст с азалии. Но това си беше работа. Трябваше да си купя ръкавици. Ръцете ми бяха толкова кекави.

След като направих достатъчно голям отвор, за да се провра през него, първо натиках глава и осъзнах, че бях оставила няколко кичура коса и доста ДНК по острите ръбове, които току-що бях нарязала. Нещата изобщо не вървяха по план. Най-накрая проврях тялото си през оградата, сравнявайки неприятното преживяване с раждането си, и открих прозореца, който винаги държах отключен. Исках да използвам ключа, който имах, но всички ключалки бяха сменени. Които и да бяха „C&R Индъстрис“, щяха да си платят скъпо за кръвозагубата ми.

Извадих фенерче и тръгнах по съмнителното стълбище.

Ягодовото сладкишче се появи в светлината от фенерчето. Ягодка, още позната като Беки Тафт, още известна като малката сестричка на полицай Дейвид Тафт, която починала, когато той бил на единадесет, беше деветгодишна огнена топка, която можеше да научи бащата на Рейес на едно-две неща. Наричах я Ягодка, защото все още беше облечена в пижамата на Ягодово сладкишче, с която беше умряла. Тя стоеше с юмруци на кръста, дългата й тъмно руса коса висеше оплетена на гърба й, а аз винаги си бях мислила, че ако харесвах деца, можеше и да я харесам. Вероятно не, но си го мислех.

— Здравей, тиквичке — казах. — Къде е Ракетата?

— Крие се.

— Боже, той обича тази игра.

— Не, крие се заради теб. Трябва да ти покаже нещо. — Тя ме гледаше намръщено и обвинително.

Опитах се да не се изкикотя.

— Какво да ми покаже?

— Някой на стената. Страхува се, че ще му се ядосаш.

— Наистина ли? Е, сега наистина съм любопитна. — После помислих за момент. Ами ако беше моето име? Ами ако клещите ми се бяха изплъзнали и случайно си бях прерязала гърлото и бях кървила до смърт, но не го знаех? Това щеше да е гадно.

— Може ли да ти среша косата? — попита тя, докато ме водеше, настроението й се обръщаше на 180 градуса за секунда. Хлапета. Не можеш да живееш с тях. Не можеш да ги изядеш за обяд.

После осъзнах какво ме питаше.

— Не! — Извиках, преди да озаптя изблика на страх, който ме беше обзел, за да кажа с по-мил глас: — Не, тиквичке, може би следващия път.

Но беше твърде късно. Тя спря, скръсти малките си ръце пред малките си гърди и проскимтя като кученце. Гадост. Само от това имах нужда. СС-овец да ме преследва наоколо, измъчвайки ме, понеже бях наранила чувствата й.