В капана на времето [bg]

Кукуригането на петли отвън и дрънкането на посуда долу ме събуди точно след зазоряване. Тялото до мен потрепна, събуди се рязко, после застина заради болката в главата от внезапното движение.

Вдигнах се на лакът да огледам останките. Положението не беше съвсем зле, макар и критично. Очите му бяха присвити заради слънчевите лъчи, косата стърчеше във всички посоки като бодли на таралеж, но кожата му беше бяла и чиста, а ръцете стискаха здраво завивката.

Открехнах единия клепач, надникнах под него и казах закачливо:

— Има ли някой?

Другото око се отвори бавно, за да добави още един страховит взор към първото. Отпуснах ръка и му се усмихнах чаровно.

— Добро утро.

— Това, сасенак, не е сигурно — каза той и отново затвори очи.

— Имаш ли представа колко тежиш? — попитах разговорливо.

— Не.

Резкият отговор подсказваше, че не само не знае, ами и не му пука, но аз продължих:

— Някъде около сто килограма, предполагам. Колкото един приличен глиган. За нещастие нямаше как да те увеся с главата надолу на някое копие и да те отнеса в бараката за опушване.

Едно око се отвори отново и се вгледа замислено в мен, после в огнището в другия край на стаята. Ъгълчето на устата се изви в неохотна усмивка.

— Как ме сложи в леглото?

— Не съм. Не можах да те помръдна, затова просто те завих и те оставих до огнището. Посред нощ се съживи и пропълзя тук сам.

Той изглеждаше изненадан и отвори и другото око.

— Така ли?

Кимнах и се опитах да пригладя косата над лявото му ухо.

— О, да. Беше много целеустремен.

— Целеустремен? — Смръщи се, мислеше. После протегна ръце и ги събра под главата си. Изглеждаше смаян. — Не, няма как.

— Напротив. Два пъти.

Той присви очи към гърдите си, сякаш търсеше потвърждение на това невъзможно твърдение, после ме погледна.

— Наистина ли? Е, не е честно; нищо не помня. — Поколеба се, изглеждаше смутен. — Добре ли беше? Не съм направил някоя глупост, нали?

Тръшнах се до него и заврях глава в извивката на рамото му.

— Не бих го нарекла глупаво, но не беше много разговорлив.

— Слава богу! — отвърна той и гърдите му се разтресоха от смях.

— Ммм. Беше забравил всички думи освен „Обичам те”.

Пак се засмя, този път по-силно.

— О, тъй ли? Е, можеше и да е по-зле.

Пое рязко дъх и се сепна. Извърна се и подуши подозрително меката канелена туфичка под вдигнатата си ръка.

— Исусе! — Опита се да ме отблъсне. — Недей се навира в мен, сасенак. Воня като пукнал преди седмица глиган.