Синовете на Спарта [bg]

— Господарю, ако хората ми са подразнили представителя на брат ти, ще изтърпя камшика, разбира се. Това не подлежи на съмнение. Те няма да извадят оръжията си в отговор. Ние разбираме от дисциплина — и от справедливост. Мисля, че това ще е отличен урок за тях.

И Клеарх зачака. Гледаше Кир, без да мигне, докато той обмисляше думите му. В присъствието на Тисаферн и двамата трябваше да се досетят за намеренията на другия, без да показват и най-малък признак пред наблюдаващия ги, че си сътрудничат.

След дълго мълчание Кир кимна.

— Добре тогава. Вярно е, че Тисаферн намери в поведението на хората ти нещо, което не му хареса. Ако свалиш нагръдника и наметалото си, ще бъдеш бичуван като пример.

Спартанецът се отпусна на коляно и наведе глава, след което се изправи и свали дрехите си. Кир знаеше, че Клеарх предпочита да се покланя вместо да опира коляно в земята. Това беше знак, че е направил правилния избор. Опита се да скрие облекчението си. Бяха минали само няколко дни, откакто Клеарх му бе казал, че няма властта да заповяда да го бичуват, а ето докъде бяха стигнали.

Когато остана само по кожена поличка и сандали, Клеарх сякаш стана невъзможно по-едър. Сякаш беше издялан от огромни трупи тъмно дърво. Мускулите, изковани върху металния му нагръдник, бяха всъщност по-малко впечатляващи от онези под бронята.

На полето шлемовете на спартанците все още скриваха чертите им и те гледаха хладно, но не помръдваха. Всички бяха видели как Клеарх се съблича до кръста. Той с нищо не показа, че знае, че го наблюдават, докато отиваше до пейките за зрители и опря ръце в боядисаната в бяло ограда. Тисаферн изглеждаше вкиснат от демонстрацията на спартански мускули, но стисна устни и отново даде знак на човека си да донесе бич, твърдо решен да изпълни решението си докрай.

Усещаше, че е изгубил кулминацията, която бе възнамерявал да постигне, но все още искаше да чуе как гъркът вика. Идеята да накара един спартанец да крещи или плаче щеше да е компенсация за този иначе безрадостен ден.

Докато офицерът развиваше камшика, Кир гледаше как спартанците застават мирно. Клеарх погледна към небето и измърмори нещо, но принцът не беше достатъчно близо, за да го чуе. Чу обаче свистенето на ремъците, в чиито краища имаше оловни топчета.

Първият удар се стовари върху стари белези, оставяйки след себе си червени линии, от които потече светлочервена кръв, докато офицерът замахваше отново.

— Един — каза Тисаферн и ъгълчето на устата му се повдигна в лека усмивка. Собственият му гръб започна да го боли от това, че е принуден да стои прав. Докато камшикът изсвистяваше за втори път, Тисаферн прошепна нещо на един слуга и той му донесе стол.

— Две — каза Тисаферн и седна. — Или беше три? Да започнем ли отначало?

— Беше две — каза Кир. — Аз ще броя до четирийсет. Моля, почерпи се с още един сок с лед.

Успя да го каже така, че да прозвучи като обида, и Тисаферн се изчерви. Кир се зачуди как не е забелязвал досега злобата на този човек. Винаги ли я бе имало, или се беше появила със смяната на владетеля на трона? Дълги години Кир го беше наричал приятел, но може би това беше по времето, когато той беше вторият царски син, а Тисаферн — беден офицер от войската и учител. Издигането на единия и падането на другия сякаш беше извело на преден план у Тисаферн някаква горчивина или слабост, която дотогава бе оставала скрита.