Плясъкът на крилете му [bg]

След пет минути тримата бяха вкарани в стаята на Кейл, а вратата — заключена зад тях. Още преди ключът да се превърти, Кадбъри вече оглеждаше впечатляващите решетки на прозореца. Обърна се към Кейл.

— И сме по-добре тук, защото…?

— Защото не ми харесва да имам решетки на прозореца, ако мога да направя нещо по въпроса. — Кейл извади от чекмеджето на единственото писалище нож и се зае да човърка стената. Тя се ронеше изненадващо лесно, защото бе направена от дребен чакъл и прах, слепени със сапун, и разкри метална пластина, която служеше за основа на решетките и минаваше през стената под прозореца. — Разхлабвам ги от известно време. Можете да излезете оттук до десет минути.

— Каква е височината?

— Около три стъпки. Не са държали опасни пациенти тук от години. Решетките изглеждат внушително, но вътре в стената са предимно ръжда.

— Не е зле — отбеляза Кадбъри. — Прости ми, че се усъмних в теб, но един от най-големите ми недостатъци е липсата на доверие. — Той погледна Дийдри и попита: — Да ти се намира сапун?

На Кадбъри му трябваше половин час търкане, понасяно с навъсена физиономия от Дийдри, за да изтрие грима от лицето ѝ, докато Кейл дълбаеше вече отслабената стена. Това, което се появи постепенно от сапуна и водата, беше една по-позната Дийдри — бледа, със стиснати устни, но с все така безумни очи. Облякоха я с един от костюмите на Кейл; беше торбест и панталоните се пристягаха с колан, на който се наложи да пробият допълнителна дупка на цели петнайсет сантиметра по-навътре.

През десетте минути, които им отне махането на решетките, Кейл разпитваше Кадбъри за информация относно Двамата Тревър.

— Не мога да съм сигурен, че са ги пратили Изкупителите, но те от години насам действат от Изкупителска територия и това си има определена цена: ако искате да си живеете мирно под наша защита, правете каквото искаме от вас, когато го искаме.

— Има и други хора, които ме недолюбват — каза Кейл.

— Не и такива, които могат да стигнат до Двамата Тревър или да си позволят цената им. Били са Изкупителите.

— Не можеш да си сигурен.

— Сигурен — не.

— Щом са толкова велики, как така едно момиченце ги уби?

— Тя не е момиченце, а и на Тревърите не им провървя. Приеха една задача в повече.

— Знаеш ли, тази твоя приятелка…

— Не ми е приятелка.

— … ми изглежда някак позната.

Кадбъри смени темата.

— Може би ще обмислиш възможността да дойдеш с нас.

— Аз ли? Не съм направил нищо лошо.

— Милото бабе, дето управлява това място, едва ли ще мисли по същия начин.

— Не се тревожа за нея.

— Не можеш да останеш тук. Те няма да се спрат.

— Познавам Изкупителите далеч по-добре от теб. Ще трябва да помисля.

— Имаш ли някакво съобщение за Кити?