Дългият път към дома [bg]

— Радвам се, че отново си тук — рече Рут.

— На мен ли говориш, или на питието? — поинтересува се Мирна, а Рут отново я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.

— На питието, разбира се.

Поръчаха си вечеря, а после Гамаш насочи поглед към Клара.

— Твой ред е.

И така, докато всички хапваха от разнообразните предястия, Клара им разказа за срещата с Томас Мороу и за вечерята с Мариана и Бийн.

— Бийн момче ли е, или момиче? — попита Жан Ги. — Вече трябва да е очевидно.

Преди няколко години се бе срещнал със семейство Мороу и за пореден път се бе втрещил от това колко са се смахнали англоговорещите. Изолирана общност, в която подозираше, че се кръвосмешават. Решил бе от сега нататък да брои пръстите им. Погледна Рут и се зачуди колко ли пръста имаше на краката? После се зачуди дали копитата въобще имаха пръсти.

— Още не се разбира — призна Клара. — Но пък детето изглежда щастливо, макар да е ясно, че не е наследило художествения ген.

— Защо мислиш така? — попита Габри и топна хапка грилован калмар във фин чеснов сос „Айоли“. — Питър е показал на Бийн цветния кръг. След това Бийн е нарисувал или нарисувала няколко картини, които висят на стените в стаята на детето. Оказаха се направо ужасни.

— Отначало повечето шедьоври изглеждат така — намеси се Рут. — Твоите приличат на кучешка закуска. Това е комплимент.

Клара се разсмя. Рут беше права и за двете. Наистина й направи комплимент. И бе вярно, че картините й започваха като истинска бъркотия. Колкото по-зле изглеждаше някоя нейна творба в началото, толкова по-добра се получаваше накрая.

— И при теб ли е така? — обърна се художничката към Рут. — Какви са твоите стихотворения, когато ги започнеш?

— В началото са като буца, заседнала в гърлото — отвърна поетесата.

— Да не е от някоя коктейлна маслинка, която не си успяла да преглътнеш? — попита Оливие.

— Веднъж беше — призна Рут. — Написах доста хубави стихове, преди да успея да я изкашлям.

— Значи стихотворението се ражда като буца в гърлото? — обърна се Гамаш към Рут. Старицата задържа погледа си върху него за момент, преди да сведе очи към чашата си.

Клара мълчеше замислено. След известно време кимна.

— И при мен е така. Първият опит е чиста емоция, изстреляна върху платното. Като от оръдие.

— Картините на Питър изглеждат съвършени от самото начало — отбеляза Оливие. — Никога не се налага да бъдат спасявани.

— Спасявани ли? — учуди се Гамаш. — Какво имаш предвид?

— Питър ми е разказвал — рече собственикът на бистрото. — Гордееше се, че не е имал случай, когато да се стигне до спасяване на някое платно, защото го е прецакал.

— Да се „спаси“ една картина да не би да означава да бъде поправена? — поинтересува се Гамаш.

— Това е израз, който използват художниците — обясни Клара. — Технически жаргон. Ако върху едно платно се положат твърде много слоеве боя, порите се запушват и боите вече не могат да се задържат. Става едно такова мокро и цветовете се разтичат. Картината е провалена. Най-често се случва, когато художникът се престарае. Както когато превариш нещо. После не може да го върнеш назад.