Парижката книжарница

Макс бе изпрал ризите им с течен сапун и сега миришеха на рози.

— Монтаржи ли? Трябва да посетим Пер Давид Олсон! — сети се изведнъж Пердю.

— Олсон? Онзи П. Д. Олсон? И него ли познавате?

„Познавам“ беше твърде силно казано. Когато номинираха Пер Давид Олсон за Нобеловата награда за литература заедно с Филип Рот[25]и Алис Мънро[26], Жан Пердю беше още млад книжар.

На колко ли години беше Олсон днес? Сигурно на 82. Бе пристигнал във Франция трийсетгодишен. Потомъкът на древен викингски клан се разбираше много по-добре с представителите на великата нация, отколкото с американците.

„Нация, която няма зад себе си дори хиляда години развита култура, няма митове и суеверия, няма колективни спомени, ценности и чувство за срам. Тази нация притежава само военно-християнски псевдоморал, пшеничен инцест[27], аморално оръжейно лоби и сексистки расизъм“ — така бе написал Олсон в „Ню Йорк Таймс“, преди да напусне САЩ.

Най-интересното обаче беше друго: Олсон беше едно от единайсетте имена в списъка на Жан Пердю с възможни кандидати за авторството на „Южни светлини“ от Санари. П. Д. Олсон живееше в Сепоа, селце край Монтаржи, разположено в непосредствена близост до канала.

— Какво ще направим? Ще позвъним и ще кажем: „Здрасти, П. Д., стари мошенико, ти ли си авторът на „Южни светлини“? — засмя се Макс.

— Точно така. Това е най-добрият начин.

Макс изду бузи.

— Нормалните хора първо пишат мейл.

Жан Пердю едва се въздържа да не му отговори с думи, които щяха да означават: „Някога нямахме електронна поща и животът беше много по-добър“.

Сепоа нямаше свой пристан, само две големи железни халки в тревата, достатъчни за да опънат между тях въжетата на „Литературната аптека“. След минути домакинът на младежката хижа край реката, загорял от слънцето мъж с червен оток на тила, ги изпрати в стария свещенически дом. Там живеел П. Д. Олсон.

Почукаха. Отвори им жена, сякаш слязла направо от картина на Питер Брьогел[28].

Широко лице, коси като груб лен на вретено, бяла копринена якичка увенчаваше сивата домашна роба. Не каза нито „Добър ден“, нито „Какво искате?“ или „Не купуваме нищо“ — просто отвори и зачака мълчаливо. Мълчание силно като скала.

— Добър ден, мадам. Бихме желали да се видим с господин Олсон — подхвана с леко смущение Пердю.

— Не сме се обадили предварително — допълни Макс.

— Идваме с лодка от Париж. За съжаление, нямаме телефон.

— Нямаме и пари.

Пердю смушка спътника си.

— Не сме тук заради това.

— Той изобщо тук ли е?

— Аз съм книжар. Срещнахме се на един панаир. Във Франкфурт, през 1985.

— Аз пък съм тълкувател на сънища. И автор. Казвам се Макс Жордан. Имате ли случайно малко вчерашна супа? В нашия хладилник има само консерва бял боб и котешка храна.

— Изповядвайте се колкото искате, господа, но няма да получите нито опрощение, нито вчерашна супа — обади се мъжки глас. — Маргарита е глуха. Годеникът ѝ се хвърлил от кулата на църквата, тя се втурнала да го спасява и попаднала сред камбаните. Така оглушала. Умее да чете по устните само на хората, които познава добре. Проклетата църква! Носи нещастие на онези, които все още се надяват.