Парижката книжарница

На път към Боние

11 април 1987 г.

От осем месеца знам, че съм друга жена, не момичето, което миналия август отиде на север и се страхуваше да живее.

Все още съм разтърсена до дън душа от прозрението, че не е нужно любовта да се ограничи върху един човек, за да е истинска.

През май ще се омъжа за Люк, сред хиляди цветя и сладки аромати, които носят ново начало и увереност в бъдещето.

Няма да скъсам с Жан, ще му предоставя възможността той да скъса с мен. Защото аз съм лакома. Аз искам всичко.

Толкова ли се страхувам от преходността на живота, та искам да изживея всичко сега, за всеки случай, ако утре получа удар?

Да се омъжа ли? Да или не? Ако поставя женитбата си под въпрос, това би означавало да поставя под въпрос целия си живот.

Иска ми се да съм светлината в Прованс, когато слънцето залязва. Тогава ще мога да съм навсякъде, във всяко живо същество, това ще е природата ми и никой няма да ме мрази.

Трябва да променя лицето си, преди да пристигна в Авиньон. Надявам се да ме посрещне татко, не Люк, не мама.

Всеки път, когато прекарвам по-дълго време в Париж, лицето ми добива изражение като на съществата от големия град, които крачат целеустремено по улиците и не забелязват, че не са сами. Лица, които казват: „Аз? Не искам нищо. Нищо не ми е нужно. Нищо не може да ме впечатли, шокира, изненада или дори зарадва. Радостта е за простаците от предградията и вонящите обори. Нека те се радват, щом толкова искат. Ние си имаме по-важна работа“.

Проблемът обаче не е в моето равнодушно лице. Мама казва, че имам девет лица. Тя познава мимиката ми, откакто съм излязла на бял свят като сбръчкано червейче. Твърди, че Париж ми е изрязал ново лице между темето и брадичката. Видяла го при предишното ми завръщане — тогава мислех за Жан, за устата му, за смеха му и как ми казваше: „Трябва да прочетеш това, ще ти се отрази добре“.

— Ако ми беше съперница, щях да се уплаша от теб — каза мама и се стресна от думите, които така неочаквано бе изрекла.

Обикновено изричаме истините кратко и ясно. Като момиче научих, че най-добрите връзки са „бистри като вода“. Втълпиха ми, че изречеш ли нещо трудно или страшно, то губи смъртоносната си заплаха.

Според мен това не важи за всичко.

Според мама моето „девето лице“ е зловещо. Знам какво има предвид. Видях го в огледалото на Жан, докато той ми подсушаваше гърба със затоплена хавлия. Всеки път, когато се погледнем, той взема част от мен и я стопля, за да не загина като замръзващо лимоново дърво. Жан би бил чудесен баща. Баща квачка. Деветото ми лице изразява похот, маскирана под самообладание, и това го прави още по-зловещо.

Мама все още се страхува за мен и понякога ме заразява със страха си. Тогава започвам да мисля: „Е, добре, ако наистина ми се случи нещо, ще живея възможно най-интензивно и не искам да чувам оплаквания“.

Тя пита малко, аз разказвам много — описвам в най-дребни детайли какво съм преживяла в столицата и крия Жан зад завеса от стъклени перли. Всяка перла е звънящ, пъстър, прозрачен детайл. Детайли, детайли… бистри като вода.