Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
В коридора се появи скандално известният критик на Америка П. Д. Олсон. Доста дребен за викинг, облечен с фермерски кадифен панталон, дърводелска риза и келнерска жилетка на райета.
— Мосю Олсон, извинете ни, моля, че така ви нападаме, но имаме важен въпрос. Спешно е, разбирате ли…
— Да, да, сигурен съм. В Париж всичко е спешно. В нашето село това не важи, господа. Тук времето има свой ритъм. Тук враговете на човечеството нямат шанс. Първо ще пием по нещо и ще се запознаем.
С тези думи известният писател посрещна двамата неканени посетители.
— Врагове на човечеството? — повтори съвсем тихо Макс. По лицето му пролича, че е притеснен — май си имаха работа с луд. Въпреки това опита да подхване разговор.
— Казват, че сте легенда.
Олсон извади от гардероба шапка и тримата закрачиха към бар „Табак“.
— Не ме наричайте легенда, млади човече. Това звучи като труп.
Макс млъкна и Пердю реши да последва примера му.
Олсон вървеше пред тях. Стъпките му издаваха, че наскоро е прекарал лек инсулт.
— Огледайте се! — подкани ги той, докато вървеше през селото. — Тук хората от векове водят битка за родното си място. Виждате ли как садят дървета? Как поправят покривите? Големите шосета минават много далеч от нашето село. Това е стратегия. Мислено е за векове напред. Тук никой не мисли за днешния ден.
Олсон поздрави възрастен мъж, който мина покрай тях в раздрънкано рено. На мястото до шофьора стоеше коза.
— Тук хората работят и мислят за бъдещето. За онези, които идват след тях. Следващото поколение прави същото. Ако някое поколение престане да мисли за следващото и поиска да промени всичко сега, тази земя ще бъде разрушена.
Влязоха в бар „Табак“. Телевизорът над тезгяха предаваше конни надбягвания. Олсон поръча три малки чаши червено вино.
— Облози, гора и малко вино. Какво повече може да иска един мъж? — попита блажено той.
— И така, ние имаме въпрос… — подхвана Макс.
— Спокойно, момче, не бързай — спря го Олсон. — Миришеш на възглавничка със сухи цветя и с тези наушници приличаш на диджей, но аз те познавам. Знам, че си написал нещо. Няколко опасни истини. Не е лошо за начало.
Вдигна чаша и се чукна с Жордан.
Младежът пламна от гордост. Пердю усети как го прониза ревност.
— А вие? Вие сте книжният аптекар, нали? — обърна се към него Олсон. — Срещу какви болести препоръчвате моите книги?
— С тях лекувам синдрома „съпруг в пенсия“ — отговори Пердю доста по-остро, отколкото бе възнамерявал.
Олсон зяпна изненадано.
— Аха. И как по-точно?
— Често се случва след пенсионирането си мъжът само да се мотае и да се пречка на съпругата си, а тя да е готова да го убие. Давам ѝ да прочете книгите ви и тя пожелава да убие вас. Това се нарича отвеждане на агресията.
Макс зяпна слисано. Олсон погледна втренчено Пердю и избухна в луд смях.
— Мили Боже, спомням си! Като пенсионер татко постоянно се мотаеше в краката на мама и непрекъснато я критикуваше. „Защо не вариш картофите необелени?“ „Здрасти, миличка, прочистих хладилника.“ Ужасяващо. Баща ми беше работохолик и си нямаше любими занимания, горкичкият. Много скоро заяви на мама, че ще умре от скука и че е изгубил достойнството си. Мама обаче не му позволи. Постоянно го пращаше тук и там. Да изведе внуците в парка, да ходи на занаятчийски курсове, да работи в градината. Иначе сигурно щеше да се озове в затвора за убийство.
Олсон изглеждаше много доволен.
— Ние, мъжете, ставаме дяволски досадни, когато сме добри единствено в работата си, в нищо друго.
Изпи виното си на три дълги глътки.
— Хайде, пийте по-бързо — подкани гостите си и сложи на масата шест евро. — Време е.
Понеже се надяваха Олсон да ги изслуша и да получат отговор на въпроса си, двамата пиха на екс и го последваха.
След малко спряха пред старата училищна сграда. В двора бяха паркирани десетки коли със знаци от цялата област Лоара, дори от Орлеан и Шартър.
Олсон закрачи целеустремено към спортната зала на училището.
Влязоха и изведнъж се озоваха насред Буенос Айрес.
Вляво покрай стената се бяха наредили мъжете. Вдясно на столове седяха жените. В средата беше танцовата площадка. В края на залата, където висяха халките и пръстените за катерене, оркестър свиреше танго. В другия край, до вратата, бе издигнат бар, където закръглен дребосък с мускулести ръце и великолепен черен мустак наливаше питиета.