Градината на Рама [bg]

Бяха изминали десетина минути, откак Кати беше излязла, когато дочух откъм детската стая да долита странна смесица от звуци. Оставих Ричард и тръгнах по коридора. Преди да вляза, странният шум премина в накъсан говор със специфичен ритъм.

— Здравейте. — Гласът звучеше така, сякаш излизаше от кладенец. — Ние сме миролюбиви. Ето вашия човек.

Гласът излизаше от Принц Хал, който се намираше по средата на стаята. Когато влязох, децата седяха на пода, наобиколили робота. Изглеждаха някак нерешителни, с изключение на Кати. Тя беше явно възбудена.

— Само си играех с бутоните — обясни ми тя, когато я погледнах въпросително — и той внезапно започна да говори.

Речта на Принц Хал не беше придружена от никакви жестове. Реших, че това е доста странно. Припомних си как Ричард се гордееше с факта, че роботите му говорят и се движат в синхрон. „Това не е работа на Ричард“ — каза вътрешният ми глас, но първоначално отхвърлих тази мисъл. Отпуснах се на пода край децата.

— Здравейте. Ние сме миролюбиви. Ето вашия човек — повтори Принц Хал след няколко секунди.

Обхвана ме зловещо чувство. Момичетата все още се смееха, но престанаха, когато забелязаха странния израз на лицето ми. Бенджи допълзя и ме сграбчи за ръката.

Седяхме на пода с гръб към вратата. Внезапно почувствах нечие присъствие зад себе си. Извърнах се и видях Ричард, който стоеше на входа. Ахнах и скочих точно когато той се строполи и загуби съзнание.

Децата до едно запищяха и заплакаха. Набързо прегледах Ричард и се опитах да ги успокоя. Майкъл беше излязъл горе в Ню Йорк за своята следобедна разходка, така че се наложи повече от час да се грижа за Ричард на пода в коридора. Беше в абсолютно същото състояние, в което го оставих, когато напуснах стаята. Нямаше никакви признаци, че междувременно е дошъл в съзнание за тридесет-четиридесет секунди.