![Чернооката блондинка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/6/chernookata-blondinka-bg-download.jpg)
Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
— Защо изобщо вършиш нещата, които вършиш? Ти си най-лукавият кучи син, когото познавам, а аз познавам много.
Въздъхнах. Ето пак — отново се оказвам потомство на женско куче. Може би на всички им беше известно нещо, което аз не знаех. Скулите и тилът ми вече пулсираха в унисон, сякаш два племенни барабана здравата репетират в главата ми, и реших, че е време да отпратя Бърни. Изправих се.
— Ще ми звъннеш, ако научиш нещо, нали, Бърни?
Той остана седнал и ме измери със замислен поглед.
— Ти и тази Питърсън… Сигурен ли си, че днес си я видял за пръв път?
— Точно така.
Беше почти вярно — кратката ми среща с нея в клуб „Кахуила“ не можеше да се нарече среща, пък и не беше негова работа.
— Не е в стила ти да пропускаш възможност, Марлоу — хубава жена, празна къща със спалня, схващаш, нали? — Ухилената физиономия на Бърни беше много по-неприятна от начумерената. — Искаш да ме убедиш, че не си се възползвал от предложението?
— Нямаше никакво предложение. — А и какво изобщо имаше предвид с подмятането, че не е в стила ми? Какво знаеше Бърни за мен в това отношение? Нищо. Стиснах юмрук отстрани до тялото си, за да не го види. Не само той можеше да се ядосва. — Изморен съм, Бърни. Имах труден ден, трябва да поспя.
Той се изправи и дръпна рязко колана на панталона си. Пълнееше и имаше коремче, което забелязвах за пръв път. Е, и аз не се подмладявах.
— Ще ми се обадиш, ако патрулките ти се натъкнат на нещо, нали? — попитах.
— Защо да го правя? Ти каза, че твоето разследване няма нищо общо с мексиканците и изчезналата жена.
— Въпреки това бих искал да знам.
Той наклони глава на една страна и вдигна рамене.
— Може да се обадя, може и да не се обадя.
— От какво зависи?
— Ами как се чувствам. — Бодна пръст в гърдите ми. — Ти си трън в петата, Марлоу, така да знаеш. Трябваше да те спипам още заради онази история с Тери Ленъкс, докато имах възможност.
Тери Ленъкс беше мой приятел, който се отърва от обвинение в убийство — убитата беше съпругата му, — и после се застреля в хотелска стая в Мексико, или поне така смятат хора като Бърни Олс. И тогава нямаше за какво да ме спипа и Бърни прекрасно го знаеше. Просто опитваше да ме изкара от нерви. Нямаше да му позволя.
— Лека нощ, Бърни — казах.
Протегнах ръка. Той я погледна, погледна мен и я разтърси.
— Имаш късмет, че съм толкова толерантен.
— Знам, Бърни — уверих го кротичко. Нямаше смисъл да го ядосвам отново.
Бърни вече се беше качил в колата си и бе стигнал до завоя в края на улицата, когато от срещуположната страна се плъзнаха фаровете на друг автомобил. Докато се разминаваше с втората кола, Бърни намали и опита да види кой е шофьорът, после отмина. Тъкмо затворих входната врата, когато колата се приближи и спря в основата на стълбите ми. Посегнах към кобура на колана си, но после си спомних, че там няма пистолет. Както и да е, не бяха мексиканците. Беше червена спортна кола, по-точно алфа ромео, и в нея имаше само един човек. Знаех кой е още преди да отвори вратата и да излезе.
Обръщали ли сте внимание как една жена изкачва стълби? Клеър Кавендиш го направи като всяка друга — навела глава и забола очи в краката си, ловко поставяйки едното стъпало пред другото и изкачвайки се с всяка следваща стъпка. Все едно наблюдаваш как кънкьор описва малки осморки.
— Ами здрасти — поздравих. Вече бе стигнала до мен и вдигна глава. Усмихна се. Беше облечена с леко сако, главата ѝ — увита с шал, и носеше тъмни очила, макар вече да бе тъмно. — Виждам, че сте се дегизирали.
Усмивката ѝ се поколеба.
— Не бях сигурна — объркано призна тя. — Не знаех дали ще сте… у дома.
— Е, както виждате, у дома съм.
Тя свали очилата си и се взря внимателно в лицето ми.
— Какво ви се е случило? — попита на един дъх.
— А, това ли? — докоснах с пръст бузата си. — Блъснах се в затворена врата. Заповядайте, влезте.
Отстъпих назад, докато тя минаваше покрай мен, все още загрижено загледана в мораво-жълтеникавото натъртено място под окото ми. Свали шала си, а аз ѝ помогнах да съблече сакото. Усетих уханието на парфюма ѝ. Попитах я как се казва и тя отговори: „Лангриш Лейс“. Вече бях сигурен, че ще го разпозная където и да било.
— Едно питие? — попитах.
Тя се извърна към мен. Изчерви се.
— Дано да нямате нищо против, че се отбих — извини се. — Очаквах новини и понеже не ги получих…
Понеже не ги получи, помислих си, реши да скокнеш в червеното си спортно возило и да научиш какво прави Марлоу, за да заслужи парите, които му плащаш — или в конкретния случай, които не му плащаш.