Обичай ближния си [bg]

— И още как! — каза Щайнер. — Да налея ли по-големи чаши?

— Прав си, да те вземат дяволите! — извика дърводелецът и удари с пестник по масата. — Това трябва! По-големи чаши! Това ни трябва! Да не ми дойде на ум!

Взеха по-големи чаши и пиха цял час. Дърводелецът се напи и продължаваше да се окайва, че жена му не е родила трима синове. Преброи несръчно парите и излезе със залитане с пияните си другари.

Щайнер разчисти масата.

След това си наля още една ракия и я изпи. Главата му бучеше. Той седна на масата и се унесе. После стана и отиде в стаята си. Прерови вещите, извади снимката на жена си и дълго я гледа. Не бе получавал никаква вест от нея. Нито й бе писал. Защото предполагаше, че ще отварят пощата й. Смяташе, че вече е получила развод.

— По дяволите! — Той се изправи. — Тя може би живее от месеци с другиго и ме е забравила напълно! — Скъса снимката на две и хвърли късчетата на пода. — Трябва да изляза! Ако не изляза, това ще ме подлуди. Аз живея съвсем сам. Именувам се Йохан Хубер. Не съм вече Щайнер. С всичко онова е свършено.

Изпи още една чаша, после затвори заведението и излезе на улицата. Едно момиче го спря недалеч от Ринга.

— Ще дойдеш ли с мен, миличък?

— Ще дойда.

Докато вървяха заедно, момичето го гледаше любопитно.

— Ти не ме погледна нито веднъж.

— Погледнах те — отговори Щайнер, без да вдигне глава.

— Не мисля, че си ме погледнал. Харесваш ли ме?

— Харесвам те.

— Знаеш какво искаш, нали?

— Да — каза той. — Зная какво искам.

Тя го улови под ръка.

— Какво ще ми дадеш, скъпи?

— Не зная. Колко искаш?

— Цяла нощ ли ще стоиш?

— Не.

— Какво ще кажеш за двайсет шилинга?

— Десет. Аз съм келнер. Не печеля много.

— Не приличаш на келнер.

— Има хора, които не приличат на президенти на република и все пак са.

Момичето се засмя.

— Ти си забавен, а аз обичам забавните хора. — Добре. Да кажем, десет. Имам чудесна стая. Почакай малко само! Ще те направя щастлив.

— Нима? — каза Щайнер.

Стаята беше кутийка, цялата в червено кадифе, гипсови статуи и малки плетени покривчици по масата и столовете. На дивана имаше палячовци, мечета и маймунки. Над тях бе окачена увеличена снимка на един фелдфебел с изпъкнали очи, с парадна униформа и напомадени мустаци.

— Съпругът ти ли е? — попита Щайнер.

— Не, бившият любим на хазайката.

— Трябва да е доволна, че се е отървала от него, а?

— Нямаш представа! — Момичето събличаше блузата си. — Още реве по него. Бил чудесен мъж. Искам да кажа, много способен.

— Защо е окачила тогава портрета му в твоята стая?

— Тя има друг в нейната. По-голям и по-светъл. Само униформата е по-светла, разбира се. Ела да ме разкопчееш на гърба!

Щайнер почувства твърдите й рамене. Изненада се. Помнеше още от времето на военната си служба, че плътта на проститутките е прекалено мека и сива.

Момичето хвърли блузата си на дивана. Имаше твърда гръд, подхождаща на раменете и шията.

— Сядай, мили, и се чувствай като у дома си — каза тя. — Келнерите и наша милост са винаги с уморени крака.

Измъкна роклята през главата си.

— Но ти си много хубава! — каза Щайнер.

— Мнозина са ми го казвали — каза момичето, като сгъваше грижливо роклята си. — Да не те притеснява…

— Напротив, притеснява ме. Много ме притеснява.

Тя се обърна.

— Ти постоянно се шегуваш. Много си забавен.

Щайнер я погледна.

— Защо ме гледаш така? — попита момичето. — Лесно можеш да уплашиш някого. Господи, истински обесник! Отдавна не си виждал жена, нали?

— Как ти е името? — попита Щайнер.

— Ще се смееш — Елвира! Хрумнало на майка ми. Все се напъваше да бъде изискана. Хайде да лягаме.

— Не. Да пием нещо — каза Щайнер.

— Имаш ли пари? — попита бързо момичето.

Щайнер кимна. Елвира отиде, без да се смущава, до вратата.

— Фрау Пошниг! — извика тя. — Нещо за пиене!

Хазяйката се появи така бързо, сякаш бе подслушвала зад вратата. Беше възпълна жена, стегната в черно кадифе. Имаше румени страни, а очите й блестяха като мрамор.