Тебеширения човек [bg]

Сръбвам още една глътка, но желанието ми да се наквася бързо се топи. Нищо не попарва ентусиазма ти да се напиеш така, както гледката на друг алкохолик.

− Случва се понякога приятелствата да се усложнят — продължавам дипломатично.

− Аз приятелка ли съм ти, Ед?

Въпросът ме заварва неподготвен. Клои ме гледа с искрен, разфокусиран взор, мускулите на лицето й са отпуснати, устните — полуотворени.

− Надявам се — преглъщам с труд.

− Добре — усмихва се тя. — Защото никога не бих направила нещо, с което да те нараня. Искам да знаеш това.

− Знам — отвръщам, макар да не е съвсем вярно. Хората могат да те наранят дори и без да го осъзнават. Клои ме наранява по малко всеки ден със самото си съществуване.

− Чудесно. — Тя стисва ръката ми и аз с тревога забелязвам, че в очите й бликват нови сълзи. Тя ги избърсва с досада, отпива пак от чашата и продължава. — Боже, такава съм идиотка. Слушай, трябва да ти кажа нещо…

Това не ми харесва. Нищо хубаво не излиза от изречения, започващи по този начин.

− Клои — прекъсвам я, но съм спасен в буквалния смисъл на думата от звънеца. Пред вратата има някой. Не ме посещават често, определено не и хора, които идват неканени. Усещам неспокойно свиване под лъжичката.

− Кой идиот реши да досажда пък сега? — възкликва Клои с обичайната си топлота и радушие.

− Нямам представа.

Отивам неохотно да отворя. На прага стоят двама мъже в сиви костюми. Още преди да отворят уста, се сещам, че са полицаи. На тях винаги им личи. По уморените лица, лошите подстрижки, евтините обувки…

− Господин Адамс? — пита по-високият, с тъмна коса.

− Да?

− Аз съм инспектор Фърнис. Това е сержант Данкс. Тази сутрин сте идвали в участъка да подадете сигнал за изчезнало лице. Ваш приятел на име Мики Купър.

− Поне опитах. Казаха ми, че официално още не бил изчезнал.

− Да, съжаляваме — обажда се по-ниският, който е плешив. — Може ли да влезем?

Минава ми през ум да попитам защо, но понеже чувствам, че в крайна сметка така или иначе ще влязат, решавам, че няма смисъл. Отстъпвам встрани.

− Разбира се.

Пускам ги в антрето и затварям вратата.

− Ето, оттук.

По навик, ги каня в кухнята. Твърде късно се сещам, че Клои е там и че вероятно допускам грешка. Тя е още в дрехите си „за навън“ — прилепнала черна блузка, украсена с черепи, минижуп от ликра, мрежест чорапогащник и кубинки.

− О, гости — поглежда тя към служителите на реда. — Колко мило.

− Това е Клои, моята квартирантка. И приятелка.

Ченгетата се преструват на професионално невъзмутими, но съм сигурен какво си мислят. Мъж на средна възраст, пуснал красива млада мацка да живее в къщата му. Или я чука, или просто е жалък дърт чекиджия. За жалост, съм второто.