![Тебеширения човек [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/7/tebeshireniya-chovek-bg-download.jpg)
Тебеширения човек [bg]
- Автор: Тюдор С. Дж.
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0194-6
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тебеширения човек [bg]». Краткое содержание книги:
Пробвахме да го вдигнем и да го носим. Хопо знаеше къде в града има ветеринар. Но Мърфи беше едър, а масата от прогизнала, димяща козина го правеше дори по-тежък. Още не бяхме излезли от парка, когато той започна да кашля и да се напъва отново. Положихме го върху мократа трева.
− Ако искаш, да изтичам и да доведа ветеринаря? — казах.
Хопо само поклати глава и произнесе с глух, задавен глас:
− Не. Няма смисъл.
После зарови лице в гъстата козина на кучето, сякаш се мъчеше да го спре да не си отива, да не преминава от този свят в отвъдния.
Но разбира се, никой, нито дори човекът, който те обича най-много, не е способен да стори това. Можехме единствено да се помъчим да го успокоим, да шепнем тихо в клепналите му уши, да му пожелаем да не изпитва болка. Нищо чудно и да сме успели, защото Мърфи въздъхна за последен път и след това застина.
Хопо захлипа над неподвижното му тяло. Аз опитах да сдържа своите сълзи, но те сами рукнаха по лицето ми. По-късно си помислих, че плакахме повече за умрялото куче, отколкото за брата на Мики. Това също щеше да ни се върне тъпкано.
Накрая събрахме сили да го вдигнем и отнесем в къщата на Хопо. Аз за първи път докосвах нещо наистина мъртво. Стори ми се далеч по-тежък, отколкото приживе. Отне ни близо половин час, като по пътя няколко души спираха и ни заглеждаха, но никой не предложи да ни помогне.
Положихме го върху постелката му в кухнята.
− Какво ще правиш с него? — попитах.
− Ще го погреба — отвърна Хопо така, сякаш се разбираше от само себе си.
− Сам?
− Той беше мое куче.
Не знаех какво да кажа, затова премълчах.
− Ти по-добре върви. Вашите ще те чакат на помена.
Част от мен чувстваше, че е редно да му предложа да остана, но по-голямата част искаше просто да се махне.
− Добре — тръгнах към вратата.
− Еди?
− Да?
− Щом разбера кой е сторил това, ще го убия.
Никога не забравих изражението в очите му, докато произнасяше думите. Може би затова и не му казах за тебеширеното човече с кучето. Както и че не съм видял Мики да се връща, след като избяга от църквата.
2016
Аз не се смятам за алкохолик. По същия начин, както не се смятам и за крадец. Аз съм само човек, който обича да посръбва и който колекционира неща.
Всичко това, разбира се, е една миризляшка история. Вече не пия колкото някога, нито имам навика да се появявам в училище, вонящ на уиски. Но не мога да се огранича с една чашка. Започна ли, нямам мярка.
Днес усещам познатия порив. Гърлото ми е стегнато. Устните ми са пресъхнали и сухотата не изчезва, колкото и да ги облизвам. Не искам просто да пия. Искам да се напия. Малка граматическа разлика. Огромна разлика в намеренията.
Влизам в супермаркета и избирам четири бутилки хубаво, силно червено вино. Добавям към тях бутилка бърбън и още една, с водка. Добутвам количката до касите на самообслужване, разменям няколко думи със служителката на изхода и разтоварвам покупките в багажника на колата. Прибирам се у дома малко след шест, изравям стари грамофонни плочи, които не съм пускал отдавна, и си наливам първото питие.
Тъкмо тогава входната врата се захлопва толкова силно, че свещниците върху полицата над камината потреперват, а виното в пълната ми чаша на масата заплашително се поклаща.
− Клои?
Трябва да е тя. Заключил съм на влизане, а никой освен нея няма ключ. Но Клои не захлопва врати. Тя по-скоро се промъква като котка или като някаква свръхестествена мъгла.
Хвърлям изпълнен с копнеж взор към чашата си, изправям се с въздишка и отивам в кухнята. Заварвам я там да рови шумно из хладилника. Има и още някакъв звук, с който не съм привикнал.
Отнема ми секунда, докато го разпозная. Клои плаче.
Мен не ме бива с плаченето. Рядко го правя сам; дори и на погребението на татко не пророних нито сълза. Не обичам цялата суматоха, сополите. Никой не изглежда привлекателен, докато плаче. А ако е жена, още по-лошо. Почти със сигурност ще се наложи да я утешаваш, а аз не съм особено добър и в утешаването.
Колебая се край кухненската врата, докато Клои не отсича:
− О, по дяволите, Ед. Да, аз плача. Или влез и направи нещо, или върви на майната си.
Влизам вътре, а Клои сяда на масата, поставяйки пред себе си водна чаша и бутилка джин. Не е извадила тоник. Косата й е по-разчорлена от обикновено, а бузите й са изцапани с черни струйки грим.
− Ще си спестя питането дали всичко е наред — казвам.