Крайбрежната чайна [bg]

Серафин се намръщи, после се засмя.

Входната врата се отвори шумно и коридора се изпълни със звуците на развълнувано бърборене. Кат вдигна поглед от екрана.

— Здравей, Серафин — каза Зоуи и влезе в стаята. Беше облечена с джинси и лилава блуза на райе с качулка, а косата й беше прибрана в кок.

Тя погледна към Кат неразбиращо.

— Това е моята приятелка Кат — обясни Серафин.

— Здравей — каза Кат. — Ти трябва да си Зоуи.

Зоуи остави чантата, която носеше, и стисна ръката на Кат учтиво. Адам я последва през вратата.

Кат го позна веднага и я изпълни топло чувство. Бяха минали години, откакто ходеха на училище и чакаха същия автобус сутрин, но тази разрошена кестенява коса и изражение, което беше нещо средно между увереност и срамежливост — не се беше променил изобщо.

— Кат — каза Адам и на лицето му се разля широка усмивка.

— Вие двамата вече се познавате? — попита Серафин, объркана.

— Да — каза Кат. Тя се опита да си спомни последния път, когато се бяха виждали. — И не. Минаха толкова години. Но преди живеехме на една и съща улица.

Тя си ги спомни двамата с Юън да си говорят в автобуса и да карат скейтборд нагоре и надолу по улицата. В онези дни тя си мечтаеше Адам да я заговори и й се искаше да беше от онези момичета, които са достатъчно смели, за да си измислят извинение и да поговорят с него. Те си говореха рядко, но в дните, в които той й се усмихнеше или дори й кимнеше за поздрав, после цял ден се носеше върху възглавница от щастие.

— Ти живееше с баща си — каза той.

— Да. А ти и Юън Хил си спомням, че постоянно правехте бели.

Адам се усмихна.

— Сигурен съм, че паметта ти не те заблуждава — каза той и погледна Зоуи.

Зоуи се ококори към баща си:

— Вярно ли е? Ти и Юън сте били много палави?

— Е, имаше и такива моменти. Но далеч не съм бил толкова див като теб все пак — каза той и игриво разроши косата й.

— Адам е ветеринар — рече Серафин.

— И неофициално убежище за животни — добави той.

— Нали се сещаш за неразделните на Лети? — Серафин се обърна към Кат.

— От теб ли са? — Кат погледна към Адам и се усмихна. — Ах, сега нещата придобиват по-дълбок смисъл.

— Тя разбира ли се с тях? — попита Адам.

— Да. Доста се е привързала вече. Казва, че много й харесва компанията им. Държи да имат известна свобода, но едната почти излетя през прозореца онзи ден. За щастие, успя да я хване отново.

— Хубаво е, че им дава възможност да летят наоколо.

— Имахме куче тук. И една тарантула. Но сега я няма — каза Зоуи.

— Така ли? — Кат повдигна вежди.

— Беше само един път — увери я Адам.

Докато си говореха, Кат не можеше да се отърве от топлото чувство към Адам, точно каквото беше изпитвала всички онези години в миналото.

— Татко, може ли да гледам „Аз, проклетникът“? — попита Зоуи.

— Пак ли?

Тя се нацупи:

— Моля!

— О, добре тогава — той поклати глава.

— Благодаря! — Зоуи излезе и отиде в предната стая.