Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
„Тук има нещо нередно…“ — помисли си консортът на Алекстраза, но после си спомни как тя, Малигос и Изера бяха отдали себе си доброволно. Всъщност Малигос бе първият от тях, който пожертва част от есенцията си. Така той показваше, че подкрепя каузата на приятеля си. Ако Господарят на магията имаше доверие на сътвореното от Нелтарион, кой беше Кориалстраз, че да твърди друго?
И докато тази мисъл все още се носеше из ума му, червеният се отвори към Драконовата душа.
Дискът проблесна и го окъпа в плашещата си светлина. Кориалстраз оголи гърдите си към него и отпусна всички естествени магически защити, с които драконите се пазеха. Той почувства как Драконовата душа влиза в него, както бе видял да прави и с останалите, как се пресяга, все едно бронираната му кожа бе само илюзия…
Секунди по-късно притеснителната сила се отдръпна от гърдите му… но с нея амулетът извлече още нещо. То беше неясно, неспокойно нещо… не точно светлина, не точно субстанция. Обгръщаше го бледа алена аура и когато и последната частица се отдели от дракона, той почувства как загубата го натъжава.
Кориалстраз се съвзе и загледа как Драконовата душа придърпва жертвоприношението към себе си. Светлината бавно потъна обратно в диска.
Когато взетото от амулета се стопи, червеният дракон рязко си пое дъх. Искаше да се пресегне и да си върне отнетото, но това щеше да унищожи всички усилия на драконите и по-лошо — да го посрами пред обичната му Алекстраза.
Затова младежът наблюдаваше безпомощно как Драконовата душа абсорбира част от същността му и я прибавя към тези на останалите. Безпомощно видя как Нелтарион сграбчи диска почти скъпернически и го вдигна пред другите левиатани.
— Сторено е… — обяви Земният пазител. — Всички отдадоха това, което трябваше да бъде дадено. Сега запечатвам Драконовата душа завинаги, за да може придобитото никога да не бъде загубено.
Нелтарион затвори очи. Тялото му се обви от черна, злокобна аура, която потече от него към дребния, но могъщ талисман в лапата му.
Другите велики дракони се стреснаха. Само за миг, много кратък, но издайнически, Драконовата душа запламтя също толкова черна, колкото и създателя й.
— Това трябва ли да става? — запита тихо Изера.
— За да се превърне в необходимата сила, да — отвърна Нелтарион почти предизвикателно.
— Това е оръжие като никое друго. Значи не трябва и да изглежда като никое друго — добави интелигентният Малигос.
Земният пазител кимна с одобрение към думите на синия дракон. Огледа залата, сякаш да провери дали още някой има възражения. В ума на Кориалстраз се нароиха множество въпроси, но той се чувстваше недостоен да ги зададе, имайки предвид задоволството на кралицата си от развоя на събитията.
— Последното заклинание ще отнеме време — обясни на другите черният левиатан. — Трябва да отнеса Драконовата душа на тихо и уединено място, където да се извършат най-деликатните магически манипулации.
— Колко дълго? — запита Алекстраза. — Дано не се окаже твърде късно.
— Ще бъде готова, когато е необходима.
И с тези думи Нелтарион разпери крила и се издигна във въздуха. Съпругите му го последваха почти съвършено, като кукли, чиито конци са закачени за Земния пазител.
Другите дракони го гледаха как изчезва през това, което изглеждаше като солидната стена на залата, а после също започнаха да отлитат. Алекстраза остана на мястото си и затова Кориалстраз също не понечи да тръгне.
Но докато погледът му блуждаеше по отлитащите ята, мислите му продължаваха да се въртят около стореното този ден. Не можеше да отрече невероятната мощ на мъничкия златен диск. Нелтарион наистина беше създал оръжие, с чиито мащаби дори безкрайните орди демони не можеха да се преборят.
„Нито пък — дойде закъснялото осъзнаване — драконите.“
Осем
Малфурион сънуваше. В съня му двамата с Тиранде живееха в красив дървесен дом сред кулите на прекрасния Сурамар. Беше пролет и всичко цъфтеше. Земята бе покрита от избуяла растителност като красив килим. Огромното дърво ги разхлаждаше с дебелата си сенчеста корона, а в основата му имаше цветя във всякакви цветове и форми.
Тиранде, облечена с прекрасна рокля в жълто, зелено и оранжево, свиреше на сребърна лира, докато децата им — момченце и момиченце — тичаха около дървото и се смееха щастливо. Малфурион седеше близо до прозореца на великолепното си жилище и вдишваше свежия въздух, радвайки се на постигнатото в живота си. По света цареше мир и семейството му не познаваше нищо друго, освен щастието…