Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Ние сме против клането и войната! — обади се бя ща ми. — Ние искаме всички хора да живеят като братя и в мир. Ние казваме, че които вади нож — прави го защото слуша дявола. «Който вади нож, от нож умира!» — е казано в евангелието. Убийството ражда убийство, мъстта ражда мъст. Но понеже франките са по—страстни служители на дявола от византийците и понеже са дошли от далечни земи само за да вършат пъклено дело, аз казвам — всеки да се държи срещу латинците, както намери за добре, според това — накъде ще го насочи душата му. В отсъствието на Учителя туй мога да кажа. Да постъпва така, както е постъпвал по времето на Асен — той не ни гонеше, а гонеше византийците и ние му помагахме. Но който извади нож — да знае, че после го чака велико изкупление!
— То сега да оживеем! — каза старейшината. — А после ще мислим!
— Аз ще се бия рамо до рамо с мъжете! — провикна се Василица.
— Ти нямаш ум мари! — смъмра я мъжът й.
— Ти със своя си ум да си стоиш в къщи! — отяде се жена му.
После всички мъже се събраха на съвет около старейшината и се реши така:
Православните да се укрепят върху насипа, които от незапомнени времена обикаляше селото откъм северозапад. А богомилите да вардят южната и югоизточната страна, защото бяха по—многобройни. Веднага изтичах за в къщи да грабна секирата и люто се корях, дето през деня не бях я наточил, както ми беше минало наум. Когато стигнах в къщи и докопах макарата, удивих се, че майка ми беше се завърнала преди мен. Сигур знаеше някоя стара пътечка, която водеше пряко за нашия дом. Тя ме повика в собата и взе, че ме препаса през рамо с две ярешки кожи: едната — да пазела от стрели гърдите ми, а другата — гърба. Откъде знаеше майка ми тия предпазни мерки? Светлината, която хвърляше наоколо вощеницата, беше слаба и аз не можех да видя лицето й как изглежда като ме провождаше на война. Запасах се с военния колан дето бях взел от стражника, та да заприличам поне от малко на истински войник.
Тръгнах и тя тръгна подире ми, и тогава я попитах:
—— Ами ти, мале, накъде?
— Мигар си мислиш, че като вие двамата сте там, аз ще си стоя в къщи? — засрещна ме незлобливо тя.
Навън дори вощеница не гореше, а светлината, дето идеше от звездите, не стигаше, за да видя лицето й като ми говореше тия думи.
Било ми писано да я запомня такава, каквато я видях през деня, когато за последен път ми донесе тайно комат хляб и половин ряпа. Туй свято възпоминание и сега шнося в душата си.
Благословете и пощадете!
Оная част на отбраната, дето се намираше оттатък селото и на срещуположната страна на насипа, командуваше баща ми, той заместваше Учителя, а Учителя го нямаше никакъв.
Не беше се подала зората, беше още голямата нощ звездите примигваха над главите ни и някоя току се отронваше — ние стояхме и мълчахме, бяхме петдесетина мъже и сигур още толкова жени.
— Вадете колците от плетищата на дворовете и градините си — нареждаше баща ми — и ги носете заедно с прътите тук. На това място ще изплетем плет, който да се източи от Варошевия дол, та до хълмчето, дето бяхме одеве и гледахме как гори Филипополис. Който има кола или талига, веднага да впряга и да оставя колата си или талигата си на двадесет крачки от мястото, дето ще бъде плетът. Ей там — баща ми отмери двадесетина крачки от мястото, където беше застанал. — Тук ще ги нареждате така: със стърчишката към Варошевия дол, а с ярема — към хълмчето, дето бяхме. Ако латинците ни отблъснат от плетището, ние ще застанем зад колите и талигите. И ще се опираме кой с каквото има — мотики, секири, коси, колци, — докато ни държат краката. Като се поразвидели, жените да събират камъни и да ги редят на купчини зад плетището и колите. — Той помълча и на края каза: — И никой да се не бои от смъртта, защото смъртта, както знаете, освобождава душата на човека от това проклето тяло, което дяволът е направил от кал и по подобие свое. Бог ще приеме праведните души и ще ги утеши, а на съгрешилите ще посочи пътя на изкуплението.
Не знам защо, това място не ми беше по сърце. Плетища, талиги, някаква неразбория ми се мяркаше в ума и сред нея не можех да намеря мястото си. Къде ще въртя манарчето си? Само да го размахам, и ще закача я някоя талига, я някой плет!
Измъкнах се тихомълком, кой ще ме види в тъмнината! По някое време усещах майка ми да се навърта около мен, но когато баща ми спомена за камъните, тя отиде при другите жени и се скупчи с тях. Прокраднах се по посока на насипа, най—напред уж на шега, а сетне, като разбрах, че никой не иска да знае за къде съм се запътил, ускорих крачките. Изкачих насипа и налетях право на старейшината.