Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Пази си стъпалата.

Кими видя, че оръжието сочи към собствения й заголен десен крак. Тя внимателно го издърпа назад в безопасност.

— Да я затворя ли? — попита Бетингър.

— Добре.

Детективът внимателно затвори вратата.

— Затвори долното резе.

Бетингър бутна резето, което се намираше точно под топката на вратата.

— Тук ли да стоя, докато говорим?

— Можеш да седнеш.

— На леопарда или зебрата?

— Зебрата.

Бетингър посочи спуканата устна и насиненото око на Кими и попита:

— Това дело на предходния посетител ли е?

— Аха.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

Младата жена кимна.

— Добре. Ще извадя бележник и молив. Моля те, не ме застрелвай в сърцето.

— Няма.

Детективът седна на дивана, извади бележника и после автоматичния молив.

— Помня този модел — отбеляза Кими. — Използвахме ги в един от часовете. — Замисли се за миг, но накрая поклати глава. — Не мога да се сетя по какво.

Бетингър се направи, че не е видял бонга7 за трева, който стоеше под креслото с падащата облегалка.

— Ако искаш, можеш и ти да седнеш.

— Не, прекалено съм на нокти. — Кими се облегна на подлакътника на дивана с кожата от леопард, докато дулото на револвера безгрижно заплашваше живота на опърпано плюшено създание, което беше или лос, или мечка.

— И така — започна момичето — тази сутрин към пет и нещо някой позвъни на вратата. Обикновено аз и Мелиса просто не обръщаме внимание, когато се звъни — най-често са деца или бездомници, но този тип продължи да звъни ли, звъни, а нея я нямаше, за да отвори.

— Мелиса кога замина?

— В понеделник.

— Знаеш ли къде?

— Не.

— Имаш ли някакви предположения?

— Нищо не каза, просто замина. Често го правеше.

— Има ли кола?

— Не, обикновено я взима нейният приятел.

— Себастиан Рамирес?

— Аха, но сега е в болницата. Или поне смятах, че е, докато не чух казаното от онзи тип.

— Какъв тип?

— Онзи от сутринта. Остави ме да разкажа. — Кими посочи с ръката, в която не държеше револвера, към домофона до вратата. — Отидох там, натиснах бутона, за да кажа на този тъпак да спре да звъни, но той нищо не отговори. Единственото, което чувах, беше пукот, защото домофонът е скапан и е на хиляда години. Пишках и си легнах отново, а този тип започна отново да звъни. Звучи като шума, който правят апаратите, щом сърцето на пациента спре — пиу-пиу-пиу! Ужасно дразнещо!

— Би ли свалила това оръжие? — попита Бетингър, който се беше понавел, за да е извън обсега на вдигнатото дуло.

— Извинявай. — Кими остави револвера на дивана точно между плюшеното създание и подлакътника, на който се беше облегнала. — И така той звъни, просто не пуска бутона. Отидох при вратата, за да му кажа да престане да натиска шибания звънец и че за нищо на света няма да го пусна да влезе. Бях ужасно ядосана.

— Вярвам ти.