Кръвта на другите [bg]

— Предложих ти да се поразходим.

— Естествено! На теб ти е все едно.

— Кое ми е все едно? Да не те целувам? Но нали ти твърдиш, че това е изгубено време.

— Изгубено време е, защото ти нямаше желание.

— Не ставай глупава — казах. — Не ми ли личи, че държа на тялото ти?

— Личи ти — каза тя. — Като на тяло като всяко друго.

Замълчах за миг. Беше очевидно. Все някога щяхме да стигнем дотам.

— Защо казваш това? — попитах.

— Казвам го, защото е вярно.

— Неприятно ли ти е, че имам някакви отношения с Мадлен?

— Да не искаш да ми доставя удоволствие?

— Мислех, че ти е безразлично.

Тя сви рамене и две сълзи се появиха в очите й.

— Винаги си знаела, че Мадлен е част от живота ми. Защо точно днес изведнъж…?

— Не е днес — каза тя.

— Значи, е трябвало да ми кажеш по-рано.

— И какво би променило това?

Наведох глава. Изпитвах ужас от сълзите й. Но знаех, че жестоко ще оскърбя Мадлен, ако й предложа да променим отношенията си.

— Виж сега, знаеш, че ни най-малко не съм влюбен в Мадлен. Лично аз бих прекратил всякакви физически отношения с нея без никакво съжаление.

— Как пък не! — каза Елен. — Гледаш я точно както гледаш мен. Целуваш я… и това ми е непоносимо — завърши тя в изблик на отчаяние.

Мълчаливо я притиснах до себе си; усещах, че тялото й трепери.

— Преди време не се занимаваше с Мадлен.

— Вече не е като преди време.

— Защо?

— Защото започнах да мисля по въпроса. — Тя се позасмя. — А ти би трябвало да внимаваш повече. Един ден дойде на срещата ни със следи от червило по врата. В деня, когато ходихме на кучешкото гробище.

— А — казах, — в деня, когато толкова те болеше глава.

— Не ме болеше глава.

Усетих, че се зачервявам. Все същата история. Върху плътта ми червената следа, която не съществуваше за мен и която очите ти виждаха. Безчувствена следа, която сякаш откъсваше част от сърцето ти.

— Елен, съжалявам…

— О, не е проблем, че я видях. — Тя изхълца. — Но вече не мога да те целувам, без да си помисля, че и тя те целува.

Гледах я унило. Цялата беше моя. За да не бъде този изключителен дар абсурден, трябваше в мен да има зейнало място, което тя да запълни. Добре знаех каква тържественост придаваше на моите ласки — от мен зависеше стойността им да е илюзия или истина. Като прегръщах друга жена, аз не само й доставях временно неудоволствие, а отричах най-пламенните стремления на плътта й, на сърцето й.

— Виж — казах, — ще се опитам да поговоря с Мадлен.

Тя изтри очите си сговорчиво; но изражението й бе все така страдалческо.

— Може да се окаже по-лесно, отколкото си мисля — казах.

От известно време Мадлен по-рядко ми се обаждаше; държеше се с мен някак резервирано, по-разсеяно от обикновено.

— Много си мил! — каза Елен.