Кръвта на другите [bg]
- Автор: де Бовуар Симона
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-418-3
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: История
Электронная книга - «Кръвта на другите [bg]». Краткое содержание книги:
— Но ако бях просто един дребен салонен художник, който се съобразява с условностите, щеше ли да ме обича? Ако… човек казва — ако бях направил това, ако не бях направил онова. Но нещата са такива, каквито са. — Той ме изгледа и се изсмя. — В тия твои непрекъснати угризения има нещо много себично.
Понякога си мислех, че вземам нещата много навътре — другите хора съществуваха толкова естествено. На мен нищо не ми се струваше естествено. Исках всеки човешки живот да бъде чиста и прозрачна свобода — и се виждах в живота на другите като непрозрачна бариера; не можех да се примиря с това. Избягвах Пол; притеснявах се от Мадлен. Дори когато бях с Елен, се чувствах неспокоен. Целувките ни, ласките ни бързо загубиха щастливата бистрота от първите дни. По лицето й често преминаваше сянка и докато я целувах, тя затваряше очи със страдалчески вид. Понякога насред прегръдката рязко се отдръпваше. Прегърнах я през рамо.
— Какво има, малко диваче?
Седнала на ръба на леглото, тя люлееше единия си крак и строго гледаше в празното. Още не се беше облякла; косите й падаха безредно на раменете. Стресна се.
— Нищо.
— И все пак? Защо си намусена?
— О! Само си мислех колко е жалко, че изгубихме толкова време. Сега трябва да си тръгвам и няма да можем да поговорим.
Не беше искрена. Веднага си проличаваше по вялия й глас. Вярно, харесвах тялото й, но ако повечето ни срещи преминаваха в леглото, грешката бе нейна, не моя, и тя много добре го знаеше.
— Предложих ти да се поразходим.
— Естествено! На теб ти е все едно.
— Кое ми е все едно? Да не те целувам? Но нали ти твърдиш, че това е изгубено време.
— Изгубено време е, защото ти нямаше желание.
— Не ставай глупава — казах. — Не ми ли личи, че държа на тялото ти?
— Личи ти — каза тя. — Като на тяло като всяко друго.
Замълчах за миг. Беше очевидно. Все някога щяхме да стигнем дотам.
— Защо казваш това? — попитах.
— Казвам го, защото е вярно.
— Неприятно ли ти е, че имам някакви отношения с Мадлен?
— Да не искаш да ми доставя удоволствие?
— Мислех, че ти е безразлично.
Тя сви рамене и две сълзи се появиха в очите й.
— Винаги си знаела, че Мадлен е част от живота ми. Защо точно днес изведнъж…?
— Не е днес — каза тя.
— Значи, е трябвало да ми кажеш по-рано.
— И какво би променило това?
Наведох глава. Изпитвах ужас от сълзите й. Но знаех, че жестоко ще оскърбя Мадлен, ако й предложа да променим отношенията си.
— Виж сега, знаеш, че ни най-малко не съм влюбен в Мадлен. Лично аз бих прекратил всякакви физически отношения с нея без никакво съжаление.
— Как пък не! — каза Елен. — Гледаш я точно както гледаш мен. Целуваш я… и това ми е непоносимо — завърши тя в изблик на отчаяние.
Мълчаливо я притиснах до себе си; усещах, че тялото й трепери.
— Преди време не се занимаваше с Мадлен.
— Вече не е като преди време.
— Защо?
— Защото започнах да мисля по въпроса. — Тя се позасмя. — А ти би трябвало да внимаваш повече. Един ден дойде на срещата ни със следи от червило по врата. В деня, когато ходихме на кучешкото гробище.
— А — казах, — в деня, когато толкова те болеше глава.
— Не ме болеше глава.
Усетих, че се зачервявам. Все същата история. Върху плътта ми червената следа, която не съществуваше за мен и която очите ти виждаха. Безчувствена следа, която сякаш откъсваше част от сърцето ти.
— Елен, съжалявам…
— О, не е проблем, че я видях. — Тя изхълца. — Но вече не мога да те целувам, без да си помисля, че и тя те целува.
Гледах я унило. Цялата беше моя. За да не бъде този изключителен дар абсурден, трябваше в мен да има зейнало място, което тя да запълни. Добре знаех каква тържественост придаваше на моите ласки — от мен зависеше стойността им да е илюзия или истина. Като прегръщах друга жена, аз не само й доставях временно неудоволствие, а отричах най-пламенните стремления на плътта й, на сърцето й.
— Виж — казах, — ще се опитам да поговоря с Мадлен.
Тя изтри очите си сговорчиво; но изражението й бе все така страдалческо.
— Може да се окаже по-лесно, отколкото си мисля — казах.
От известно време Мадлен по-рядко ми се обаждаше; държеше се с мен някак резервирано, по-разсеяно от обикновено.
— Много си мил! — каза Елен.