Андромеда [A for Andromeda - bg]

В крайна сметка обаче не Джуди, а Флеминг беше човекът, който докладва за първата крачка на «Интел».

Той, Кристин и Доней бяха открили начин да закрепят контактните пластини на един енцефалограф върху това, което, изглежда, бе главата на Циклоп, и Кристин бе помогнала да ги свърже чрез кабел с високоволтовите терминали на компютъра. На един от рафтовете под дисплея сложиха и трансформатор, като електрическата верига минаваше през него, така че токът, стигащ до Циклоп, имаше силата на батерия за джобно фенерче. Все пак ефектът бе обезпокоителен. При първото свързване съществото се вцепени съвсем, а контролните лампички на компютърния дисплей светнаха до една. След малко обаче и съществото, и машината явно се приспособиха — протичането на информация продължи без прекъсване, въпреки че на принтера не се появи нищо, а Циклоп плаваше спокойно в резервоара и втренчено гледаше с единственото си око през наблюдателното прозорче.

Всичко това им беше отнело няколко дни и те оставиха Кристин да наблюдава връзката между лабораторията и залата за управление, като й казаха да ги повика, ако се случи нещо ново. Доней се оттегли на напълно заслужена почивка, но Флеминг посещаваше от време на време сградата на компютъра, за да направи проверка и да види Кристин. Ден след ден я заварваше все по-напрегната, докато към края на седмицата тя бе станала толкова нерва, че той подхвана сериозен разговор.

— Виж какво, известно ти е, че съм страшно уплашен от цялата тая работа, но не знаех, че и теб те е страх.

— Не се страхувам — рече тя. Стояха в контролната зала и наблюдаваха как светлинките непрестанно примигват по таблото. — Обаче ме кара да се чувствувам особено.

— Кое?

— Тази работа с терминалите и… — Тя се поколеба и нервно погледна към другата стая. — Когато съм там вътре, усещам как окото ме следи през цялото време.

— То следи всички ни.

— Не. Точно мен следи.

Флеминг се ухили.

— Не го виня. И аз самият те гледам.

— Мислех, че вниманието ви е насочено другаде.

— Беше. — Той леко вдигна ръка, за да я докосне, после промени решението си и тръгна към вратата. — Пази се!

Спусна се по пътеката между скалите, която водеше към океана, за да остане насаме със себе си и мислите си. Беше сив, безлюден следобед, имаше отлив и пясъкът лежеше като мръсносива плоча между скалистите заливчета. Той се отправи безцелно към водната ивица с наведена глава и ръце в джобовете, като премисляше какво ли става вътре в компютъра. После бавно се върна към каменистия плаж; бе потънал тъй дълбоко в мислите си, че изобщо не забеляза ниския набит и плешив мъж, който седеше на голям камък и пушеше пура.

— Може ли за момент, сър? — Гърленият глас го изненада.

— Кой сте вие?

Плешивият извади от вътрешния си джоб визитна картичка и му я подаде.

— Не мога да чета — рече Флеминг.

Плешивият се усмихна.

— А пък вие сте доктор Флеминг.

— А вие?

— Това е без значение. — Плешивият бе леко задъхан.

— Как се добрахте дотук?