Непознатата от Ямайка

Пет минути по-късно тя се измъкна от Кимбърли Хол. Спусна се бързо по покритата с чакъл алея, без да обръща внимание на малките камъчета, които се забиваха в стъпалата й. Бе благодарна на нощния бриз, който разбъркваше кичурите на челото й.

Нощта бе красива. Спокойна. Сърцето й биеше в бавен и постоянен ритъм. Само да знаеше кога е тръгнал Джеръми. Бе уплашена, но спокойна. Време бе да поеме отговорност за себе си и за брат си. Мили Боже, молеше се тя, само за едно те моля! Дай ми достатъчно време!

Трябваха й двадесет минути, за да стигне до Кемъл Хол. Минаваше напряко през полетата със захарна тръстика и доколкото бе възможно, се движеше в сенките. Нарани краката си, но продължи да не обръща внимание на острата болка. Дори и кръвта по стъпалата, студена и лепкава, не я впечатли.

Няколко прозореца светеха, но не се виждаше никой, никакви сенки, никаква следа от вуйчо й, от Томас или от прислугата. Къде, по дяволите, бе Джеръми?

Тя притичваше приведена от храст на храст и все повече се приближаваше до голямата къща. Стигна до кабинета на вуйчо си и се плъзна по верандата. Тогава ги чу.

Гласът бе на вуйчо Тео. Звучеше развеселен и доста пиян.

— Значи така, копеле малко!? Реши да дойдеш тук ида ме нашибаш с камшика, а?

— Аз не съм копеле. Майка ми беше твоя сестра и жена на баща ми. Тук съм заради това, което направи на Софи. Не мога да ти позволя да се измъкнеш безнаказано. Ти си я бил!

— Заслужаваше си го. Бичът ще играе по гърба й, докато не започне да проси пощада. Само да ми падне в ръчичките.

— Няма да ти позволя. Райдър няма да ти позволи.

Райдър Шербрук, младокът, когото Тео толкова силно желаеше да убие. О, но сега той имаше момчето — безполезното сакато копеленце. Той се ухили на Джеръми.

— И как точно възнамеряваш да ме спреш? А, помиярче малко? Взех ти и камшика. И него не можа да опазиш дори.

— Ще измисля нещо.

Чу се съскането на бич, който раздира въздуха. Внезапен остър вик. Джеръми. Вуйчо Тео го бе ударил с камшика.

Ярост заля Софи. Дървената врата бе открехната. Много тихо тя се промъкна през нея и видя вуйчо Тео. Рамото му бе превързано. Облечен в халата си, стоеше приведен над Джеръми, вдигнал камшика в дясната си ръка.

— Ще ти дам да го опиташ още веднъж, господарю Джеръми само за да ти покажа колко си важен.

— Само посмей, мизернико мръсен, и ще получиш един куршум в шкембето! Не искам да умреш бързо. Искам те проснат на земята, стиснал шкембето си. Искам да усещаш как червата ти се разкапват. Искам да те чуя да врещиш.

Тео Бърджис се смръзна, но само за миг. Бавно, много бавно той спусна камшика и се обърна с лице към племенницата си.

— Значи откри, че малкото инвалидче го няма и препусна насам да го спасяваш.