Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
В стаята бе настъпила гробна тишина, карфица да изтървеш, щеше да се чуе.
— Крещеше и стенеше. За малко да го застрелям, само и само да млъкне, защото бях наясно, че всеки опит за спасяването му си е живо самоубийство. Но не можах да го направя. Дадох си сметка, че това вече нямаше да е война, а убийство. По-късно обаче ми се искаше да го бях застрелял, защото Толивър бе по-податлив от мен към молбите му. След като го слушахме почти два часа, той ми каза, че ще се опита да го спаси. Исках да го спра, но Толивър заяви, че Бог желае неговата намеса. Докато се спотайвахме в гората, той се бе молил. И макар че се опитах да му обясня, че Господ не би искал от него да пропилее живота си безразсъдно, а съпругата и децата му се молят да се върне у дома невредим, той ме помоли да отвличам вниманието на врага, докато се опитва да спаси момчето. Втурна се през полето, сякаш е пролетен ден и той е добре отпочинал, и успя да стигне до ранения, но точно тогава се чу изстрел и Толивър падна мъртъв. Малко след това момчето започна отново да вика за помощ.
— Какво стана с него? — попита колкото се може по-тихо госпожа Фортънбери.
— Оцеля — отвърна Бил, от тона му направо ме побиха тръпки. — Изкара деня и вечерта успяхме да го приберем.
Хората, за които Бил говореше, сякаш отново оживяха. А възрастният мъж от първия ред се бе сдобил с безценен спомен за своя праотец, който говореше толкова много за личността му.
Не мисля, че който и да било от присъстващите тази вечер бе подготвен за силата на въздействието на разказ за Гражданската война от очевидец. Всички бяха онемели, като омагьосани.
Когато Бил отговори и на последния въпрос, последваха бурни ръкопляскания, или поне толкова бурни, колкото можеха да са от четиридесет души. Дори Сам, който не беше кой знае какъв фен на Бил, плесна няколко пъти.
Накрая всеки, освен двама ни със Сам, искаше да размени по някоя дума с Бил. И докато гостът бе заобиколен от Потомците, ние се измъкнахме и се качихме в пикапа му.
Отидохме в „Кроудад Динър“ — долнопробна кръчма, само дето имат доста добра храна. Аз не бях гладна, но той си поръча лимонов пай с кафето.
— Беше интересно — рече предпазливо.
— Разказът на Бил ли? Да — отвърнах също толкова предпазливо.
— Изпитваш ли нещо към него?
След всички недомлъвки бе решил да подходи директно.
— Да — отговорих.
— Суки, с него нямаш никакво бъдеще. От друга страна, е бил тук толкова време. Предполагам, ще се задържи още няколко века.
— Никога не можеш да си сигурна какво ще се случи с един вампир.
Нямаше какво да отвърна. Но както изтъкнах и пред него, и ние, хората, не знаем какво ни очаква.
Известно време си разменяхме подобни реплики, докато не се изнервих.
— Какво ти става, Сам?
Руменото му лице се изчерви, а сините му очи се впериха в моите.
— Харесвам те, Суки. Като приятел и може би като нещо повече по-нататък…
А така!
— Просто не мога да гледам как поемаш по грешен път.
Погледнах го. Усетих как направих мнителна физиономия — сбръчках вежди, а ъгълчетата на устните ми увиснаха.
— Аха. — Тонът ми напълно съвпадаше с физиономията ми.
— Винаги съм те харесвал.
— Толкова много, че трябваше да чакаш някой друг да прояви интерес, преди да ми го кажеш?
— Така ми се пада.
Изглежда, през ума му минаваха разни мисли, които искаше, но нямаше смелостта да сподели. Каквито и да бяха обаче, в крайна сметка не ги изказа.
— Хайде да тръгваме — предложих.
Очевидно щеше да е трудно да върнем разговора към нормалното. По-добре бе да се прибирам у дома.
Връщането беше забавно. През цялото време видът на Сам подсказваше, че се кани да каже нещо, след което поклащаше глава и оставаше все така безмълвен. Бях толкова изнервена, че ми идеше да го фрасна.
Стигнахме у дома по-късно, отколкото очаквах. Лампата на баба светеше, но останалата част от къщата тъмнееше. Не видях колата й и реших, че сигурно я е спряла отзад, за да разтовари каквото бе върнала в кухнята. Бе оставила лампата на верандата светната за мен.
Сам мина от моята страна, отвори ми вратата на пикапа и пристъпих да изляза, но в тъмнината пропуснах стъпалото и за малко да се строполя на земята, ако не ме бе хванал. Първо ме сграбчи здраво, за да ме удържи, а после ме прегърна и ме целуна.
Помислих, че ще е само лека целувчица за лека нощ, но устните му не се отделиха от моите. Беше повече от приятно, но внезапно вътрешното ми чувство се обади: „Това е шефът ти!“.
Отдалечих си внимателно. Той веднага усети, че се отдръпвам, и нежно спусна ръцете си надолу, хващайки дланите ми. Отидохме до вратата, без да обелваме и дума.