Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
Много мъже от Бон Темпс и околностите бяха повикани в полицейското управление да отговорят на въпроси, свързани с Доун Грийн и нейните наклонности. На всичкото отгоре детектив Белфльор взе да кисне в бара в извънработно време. Никога не пиеше повече от една бира, но пък не изпускаше от поглед нищо от случващото се наоколо. Но тъй като „При Мерлот“ не беше място за нелегални дейности, веднъж свикнали с него, никой нямаше кой знае колко против присъствието му.
Той все избираше маса в моя район. И започна безмълвна игра с мен. Когато отидех до масата му, започваше да мисли провокативно, опитвайки се да ме предизвика да кажа нещо. Явно не си даваше сметка колко е непристойно. Целта му бе да ме предизвика, а не да ме обиди. Просто искаше отново да прочета мислите му. Не ми стана ясно защо.
Тогава, на петия или шестия път, когато трябваше да му занеса поръчката — май беше диетична кола, той си ме представи да лудувам с брат си. Когато се отправих към масата му, нервите ми бяха така обтегнати (защото очаквах нещо, но не знаех какво точно), че не бях в състояние да се ядосам. Бях разстроена до сълзи. Случилото се ми напомни за не толкова добре изпипаните мъчения, на които бях подложена в основното училище.
Анди ме гледаше с очакване и когато забеляза сълзите ми, в един кратък отрязък от време върху лицето му се изписа поразителна палитра от разнородни емоции — от триумф през разочарование до ужасен срам.
Излях проклетата кола върху ризата му.
Подминах бара и излязох през задната врата.
— Какво стана? — попита ядосано Сам, който веднага ме последва.
Само поклатих глава, измъкнах от джоба на панталонките си стара носна кърпичка и избърсах очите си. Нямах желание да обяснявам.
— Да не ти каза нещо неприлично? — попита той ниско и още по-ядосано.
— Мислеше си, — отвърнах безпомощно — за да предизвика реакцията ми. Той знае.
— Кучи син! — произнесе Сам, което така ме шокира, че за малко забравих случилото се. Той по принцип не ругае.
Веднъж започнала да плача, сякаш не можех да спра. Плачех за всичко, което ми се бе насъбрало.
— По-добре се връщай обратно — казах аз, чувствайки се неудобно от цялото това циврене. — След малко ще ми мине.
Чух задната врата на бара да се отваря и затваря. Реших, че Сам ме е послушал. Вместо това чух гласа на Анди Белфльор:
— Много съжалявам, Суки!
— За теб аз съм госпожица Стакхаус, Анди Белфльор! — отсякох строго. — Би трябвало да си някъде навън и да се опитваш да откриеш кой уби Модет и Доун, вместо да си играеш мръсни игри със съзнанието ми.
Обърнах се и го погледнах. Изглеждаше ужасно смутен. Според мен бе истински засрамен. Сам поклащаше ръце, изпълнен с гняв.
— Белфльор, ако дойдеш пак в бара, седни в нечий друг район — произнесе той, но в гласа му се усети потисната агресия.
Анди го погледна. Макар да бе два пъти по-едър и бе по-висок с около пет сантиметра, в този момент бих заложила парите си на Сам, а и на ченгето май също не му се искаше да рискува, та, макар и само от чувство за здрав разум. Само кимна, прекоси паркинга и отиде при колата си. Слънцето проблесна в русолявите кичури на кестенявата му коса.
— Съжалявам, Суки — рече Сам.
— Не е твоя вината.
— Искаш ли да се прибереш? Днес не сме толкова заети.
— Не. Ще довърша смяната.
Чарлси Тутън свикваше с работата, но нямаше да ми е удобно да си тръгна, беше свободният ден на Арлийн.
Върнахме се обратно в бара и макар няколко души да ни погледнаха любопитно, никой не попита нищо. В моя район имаше само една двойка, която се хранеше в момента, а чашите им бяха пълни, така че нямаха нужда от мен. Започнах да прибирам чаши за вино. Сам се облегна на бара зад мен.
— Вярно ли е, че Бил Комптън ще говори пред Потомците?
— Така твърди баба.
— Ти ще ходиш ли?
— Не съм решила все още.
Не исках да срещам Бил, докато не ми се обади да ме покани на среща.
Тогава шефът ми не каза нищо повече, но по-късно следобед, докато си вземах чантата от офиса му, влезе и запрелиства някакви документи по бюрото си. Извадих четката си за коса и се опитах да разреша опашката си. От начина, по който се мотаеше наоколо, беше повече от очевидно, че иска да говори с мен. Подразних се от заобиколния му мъжки подход.
Като Анди Белфльор например: вместо да си играе игрички с мен, можеше просто да ме попита за „недостатъка“ ми.
Или пък Бил: можеше просто да заяви намеренията си, вместо да разиграва тези игри на страст и безразличие.
— Е? — казах по-остро, отколкото възнамерявах. Той се изчерви от погледа ми.