Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
Слава богу, нямах спомен как е минала останалата част от деня — не ми се искаше да си я спомням. Не желаех дори да имам и най-малка идея, че се е случила. Но един момент се бе запечатал в съзнанието ми.
С Джейсън стояхме до масата в трапезарията — някакво временно примирие цареше помежду ни. Посрещахме присъстващите на погребението, повечето от които се постараха доста да не обръщат внимание на синината на бузата ми.
Стояхме там, Джейсън си мислеше как ще пийне нещо, като се прибере, и че няма да му се наложи да ме вижда известно време, след което всичко ще си бъде постарому. Аз си мислех почти същото, с изключение на питието.
Една жена се приближи до нас да изкаже съболезнованията си. Беше от оня тип, дето си врат носа навсякъде, където не им е работа.
— Толкова съжалявам за вас, деца — подхвана тя.
Погледнах я. Убийте ме, не можех да се сетя за името й. Беше методистка. Имаше три големи деца. Но името й просто не ми идваше наум.
— Знаете ли колко ми беше тъжно да ви видя днес двамата там, сами. Толкова много ми напомнихте за майка си и баща си — рече тя, а лицето й се разтегли в маска на съчувствие, което знаех, че е престорено.
Погледнах Джейсън, после нея и кимнах.
— Да — отговорих. Но прочетох мисълта й, преди да я изкаже, при което посърнах.
— Но къде е братът на Адел, вашият прекрасен чичо? Със сигурност е жив, нали?
— Не поддържаме контакт — отвърнах с тон, който би обезкуражил всеки малко по-досетлив от нея.
— Но той е единственият й брат! Вие със сигурност…
Двамата с Джейсън се вторачихме в нея, при което тя най-после се усети и гласът й постепенно заглъхна.
Още няколко души споменаха отсъствието на чичо Бартлет, но ние ясно им дадохме да разберат, че това са семейни въпроси, които не им влизат в работата. На тази жена — как не мога да си спомня името й! — просто й отне повечко време да го схване. Донесе салата, която смятах да изхвърля на боклука, след като си тръгне.
— Ще трябва да му кажем — обади се тихо Джейсън, след като тя се отдалечи.
Заключих съзнанието си — нямах никакво желание да узная какво точно си мисли.
— Ти му се обади — рекох.
— Добре.
Това бе последното, което си казахме до края на деня.
6.
СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО ОСТАНАХ ВКЪЩИ ЦЕЛИ ТРИ ДНИ. Твърде много време. Имах нужда да се върна на работа. Но продължих да мисля за неща, които трябваше да свърша, или поне така бях решила. Почистих стаята на баба. В нея всичко ми бе толкова познато, наситено с мириса на бебешка пудра „Джонсън“ и лекарство за болно гърло. Не можех да вляза там сама, заобиколена от вещите й, добре че Арлийн се отби и я помолих да ми помогне. Така че двете опаковахме всичко и го приготвихме за изпращане в агенцията за помощи на пострадали при бедствия. Последните няколко дни в Северен Арканзас вилня не едно торнадо и със сигурност някой, който бе изгубил всичко, щеше да използва дрехите. Баба беше по-дребна и по-слаба от мен, освен това вкусът й бе различен от моя, така че не исках нищо от нещата й, освен бижутата. Те не бяха кой знае колко, но бяха истински и безценни за мен.
Не можех да повярвам колко неща бе побрала в стаята си. Не ми се мислеше дори какво бе натрупала на тавана. Но това щеше да почака до есента, когато нямаше да е толкова горещо и щях да имам време да помисля.
Вероятно изхвърлих повече неща, отколкото трябваше, но се почувствах силна и в състояние да го направя, така че реших да действам със замах. Арлийн сгъваше и прибираше, оставяйки настрана документи, снимки, писма, сметки и чекове, които не бяха анулирани. Баба никога през живота си не бе използвала кредитна карта и слава богу, никога не бе купувала каквото и било назаем, което правеше приключването с всичко това много по-лесно.