Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
— Чудех се дали би желала да дойдеш с мен на събирането на Потомците, а след това да отидем някъде на кафе.
Останах направо сащисана. Четката замръзна в ръката ми. Какви ли неща не ми минаха през ума: усещането при докосването на ръката му пред дома на Доун; стената, която усетих в съзнанието му; неблагоразумието да излизаш на среща с шефа си.
— Става — отвърнах след доловима пауза.
Той, изглежда, въздъхна в знак на облекчение.
— Хубаво. Тогава ще те взема към седем и двайсет. Срещата започва в седем и половина.
— Добре. До после тогава.
Грабнах чантата си и се втурнах към колата си, опасявайки се, че ще направя нещо необмислено, ако остана по-дълго. Не бях сигурна дали да се смея, или да се ядосвам на собствената си глупост.
Докато се прибера, стана шест без петнайсет. Баба вече бе сложила вечерята на масата, тъй като трябваше да излезе рано, за да занесе освежителни напитки на срещата на Потомците, която щеше да се състои в сградата на общината.
— Любопитно ми е дали щеше да дойде, ако се събирахме в църквата на благоверните баптисти — зачуди се тя незнайно защо. Но за мен не представляваше трудност да проследя мисълта й.
— О, най-вероятно — отвърнах. — Според мен тази история със страха на вампирите от религиозни предмети няма нищо общо с действителността. Но не съм го питала.
— Имат си окачен голям кръст — продължи баба.
— В крайна сметка, ще дойда на срещата — рекох. — Със Сам Мерлот.
— Сам? Шефът ти? — Бе страшно изненадана.
— Да, бабо.
— Хм… Виж ти! — Подсмихна се, докато слагаше чиниите на масата.
Докато хапвахме сандвичи и плодова салата, се опитвах да реша какво да облека. Баба се вълнуваше за предстоящата среща, за изказването на Бил и за представянето му на приятелките й. А заради истинската ми среща — с човешко същество, просто не беше на Земята от щастие, по-скоро витаеше някъде около Венера.
— След това ще отидем някъде, — допълних — така че сигурно ще се прибера около час след края на срещата.
В Бон Темпс нямаше кой знае колко места, където да се отиде на кафе. А и те не бяха точно заведения, в които е добре човек да се застоява.
— Добре, съкровище, когато се прибереш.
Баба бе вече облечена, така че след вечеря й помогнах да подреди сладките на подносите, да налее кафето в голямата кана, която си бе купила специално за подобни случаи. Тя бе спряла колата си при задната врата, което ни спести доста обикаляне. По-доволна от това не можеше и да бъде. През цялото време, докато качвахме нещата в колата, се суетеше и говореше. Това беше нейната нощ.
Съблякох работните си дрехи и набързо се пъхнах под душа. Докато се сапунисвах, се опитвах да измисля какво да облека. Нищо в черно и бяло, това беше повече от сигурно, до гуша ми беше дошло от тази комбинация заради униформата в бара. Обръснах си отново краката. Нямах време да измия и да изсуша косата си, но го бях правила предния ден. Отворих широко гардероба и се вторачих. Сам беше виждал бялата рокля на цветя. Памучният пуловер не беше подходящ за приятелките на баба. В крайна сметка извадих панталон в цвят каки и копринена блуза с къс ръкав с бронзов оттенък. Имах кафяви кожени сандали и подобен колан, така че щеше да изглежда добре. Сложих си верижка на шията и големи златни обеци и бях готова. Сам звънна на вратата като по часовник.
Когато отворих, възникна неловка ситуация.
— Повече от добре дошъл си да заповядаш, но мисля, че имаме време само…
— Бих желал да вляза за по-дълго, но се опасявам, че имаме време само…
И двамата се разсмяхме.
Заключих вратата и я проверих, а той побърза да отвори вратата на пикала си. Зарадвах се, че бях с панталон. Не си се представях да се опитвам да се покатеря във високата каросерия с някоя от късите си полички.
— Нужда от помощ? — попита той с надежда.
— Не е необходимо — отвърнах, опитвайки се да се усмихна.
Не си казахме нищо по пътя. Сградата на общината се намираше в старата част на Бон Темпс, тази, която е съществувала още преди войната. Стилът й бе предвоенен, но тук всъщност е имало друга сграда, разрушена по време на войната, макар че никой май нямаше информация какво точно се е случило.
Членовете на Потомците бяха безкрайно различни — някои бяха много възрастни и крехки, други — не чак толкова и съвсем жизнени. Имаше и неколцина на средна възраст. Не и млади обаче. Заради което баба често се жалваше, придружавайки думите си с безброй недвусмислени погледи към мен.
Господин Стерлинг Норис, дългогодишен приятел на баба и кмет на Бон Темпс, бе домакинът тази вечер и стоеше на вратата, ръкувайки се и провеждайки кратък разговор с всеки новодошъл.