Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
— Госпожице Суки, с всеки изминал ден изглеждаш все по-добре — рече той. — Сам, не сме те виждали тук от доста време! Суки, вярно ли е, че този вампир е твой приятел?
— Да, господине.
— Можеш ли със сигурност да заявиш, че сме в безопасност?
— Да, убедена съм. Той е много приятна… личност. — Човек? Същество? Ако харесваш съществуващите мъртъвци, той е доста добър вариант.
— Щом казваш — отвърна колебливо господин Норис. — По мое време подобни неща имаше само в приказките.
— О, господин Норис, нима и настоящето не е вашето време! — отвърнах с учтивата усмивка, която се очакваше от мен, а той се разсмя и ни покани да влезем, както се очакваше пък от него.
Сам ме хвана за ръка и ме насочи към предпоследната редица метални столове. Когато заехме местата си, помахах на баба. Беше тъкмо време за началото на срещата и в стаята имаше може би около четиридесет души, което си беше сериозно число като за Бон Темпс. Но Бил още го нямаше.
Тогава на подиума излезе президентът на Потомците — едра и здрава жена на име Максин Фортънбери.
— Добър вечер! Добър вечер! — гръмна гласът й. — Нашият почетен гост току-що се обади да ни съобщи, че има проблем с колата си и ще закъснее с няколко минути. Така че докато го чакаме, нека да започнем с нашето бизнес събрание.
Групата се настани по местата и ние трябваше да изтърпим скучните им истории. Сам седеше до мен със скръстени пред гърдите ръце, кръстосал десния си крак върху левия. Бях особено внимателна да държа съзнанието си заключено за мислите му и да не свалям усмивката от лицето си. Въздъхнах, когато той се приведе леко към мен и прошепна:
— Отпусни се!
— Аз съм отпусната — отвърнах шепнешком.
— Не мисля, че знаеш как.
Учудено вдигнах вежди. Явно щяхме да си поговорим с господин Мерлот след събирането.
Точно в този момент Бил пристигна и за миг настана пълна тишина, понеже на онези, които не го бяха виждали, им отне известно време да свикнат с присъствието му. Ако човек никога не е бил в компанията на вампир, определено има нужда от време, за да свикне. Особено на светлината на флуоресцентните лампи Бил изглеждаше доста по-нечовешки, отколкото на слабото осветление в „При Мерлот“ или пък също толкова оскъдната светлина в дома му. Нямаше как да мине за обикновен човек. Бледата му кожа се открояваше, а дълбоките му като езера очи изглеждаха по-тъмни и по-студени. Беше облечен с лек костюм в ненатрапчиво синьо. Можех да се обзаложа, че баба го е посъветвала за това. Изглеждаше превъзходно — силно извити вежди, очертанието на издадения му нос, изсечените като с длето устни, белите ръце и дългите пръсти с перфектно оформен маникюр. Обсъждаше нещо с председателката, която бе абсолютно очарована от сдържаната му усмивка.
Нямах идея дали въздейства с обаянието си върху цялата стая, или тези хора просто проявяват жив интерес, но цялата група притихна в очакване.
И тогава Бил ме видя. Мога да се обзаложа, че окото му потрепна. Поклони ми се едва забележимо, кимнах му в отговор, но не намерих сили да му се усмихна. Независимо от присъствието на толкова хора, все едно се намирах на ръба на дълбокия му свят от мълчание.
Госпожа Фортънбери го представи, но не си спомням какво точно каза или пък как заобиколи факта, че е същество от друг вид.
След това той започна да говори. С известна изненада забелязах, че има записки. Седейки до мен, Сам се приведе напред, вторачен в лицето му.
— … нямахме одеяла и почти никаква храна — разказваше спокойно Бил. — Мнозина дезертираха.
Думите му не се понравиха особено на потомците, но неколцина поклатиха утвърдително глави, явно разказът му отговаряше на фактите, които сами са открили при проучванията си.
Много възрастен мъж от първата редица вдигна ръка.
— Господине, случайно да познавахте моя прадядо Толивър Хъмфрис?
— Да — отвърна Бил след кратка пауза. Изражението му бе непроницаемо — беше ми приятел. — Само за миг, но в гласа му се долови такава печал, че трябваше да затворя очи.
— Какъв беше като човек? — развълнувано попита старецът.
— Беше безразсъдно смел, което доведе и до смъртта му — отвърна Бил с тъжна усмивка.
— Как точно загина? Вие бяхте ли там?
— Да, бях там — рече Бил изтощено. — Видях как вражески снайпер го простреля в гората на около тридесет километра оттук. Не беше достатъчно бърз, защото беше изтощен от глад. Като всички нас. Една студена сутрин, към десет часа, Толивър видя, че улучиха едно момче от нашия отряд, докато лежеше без почти никакво прикритие насред полето. Не беше мъртъв, а тежко ранен. Но имаше сили да вика. Това и направи, продължи цяла сутрин, викаше ни да му помогнем. Знаеше, че ще умре, ако никой не му се притече на помощ.