Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Буря — промърмори абатът. — Не ни стига другото, ами и буря.
— Може би ще минем само с малко по-силен вятър — каза Нъли. — Засега не вали. Но дори и да завали, няма да ни е за първи път. И наистина вятърът скоро утихна, но пък чуха далечни гръмотевици.
Съвсем неочаквано гората свърши и те излязоха на полегатия бряг на река. Там ги чакаше Йоланда.
— Не можах да намеря точно онова, което искате, но в реката има остров — каза тя. — Там ще можем да пренощуваме.
— По-добре е от нищо — рече Харкорт. — Ако се появят огри, ще ги видим навреме.
— Странен остров е — съобщи тя. — Не съм виждала такъв. Кипарисов.
— Кипарисов ли? — попита Харкорт.
— Да. Обрасъл е с кипариси. По-мрачен е дори от тази гора.
— В тази страна има малко кипариси — отбеляза абатът. — Само тук-там по някое дърво, внесено навремето от далечни земи.
Реката, макар и не толкова голяма като онази, която служеше за граница с Пустата земя, беше внушителна. Течеше бавно и с достойнство през гъстата гора. В тъмното небе над нея проблясваха далечни светкавици. Приглушено боботеха гръмотевици.
— Може да се прегази — съобщи Йоланда. — На най дълбоките места е малко над кръста ми.
Нъли сложи ръка върху рамото на Харкорт и каза:
— Струва ми се, че това място ми е познато.
— Как е възможно? — попита Харкорт. — Ти никога не си бил тук.
— Вярно е, но го намирам в паметта си. Островът, формата на дърветата, може би дори и реката. Всичко това си спомням, без да мога да кажа откъде. Сякаш идва отнякъде отпреди много години. От древните ми корени. Може би съм го видял не аз, а някой друг.
— Наследствена памет — каза абатът. — Някои твърдят, че съществува такава памет, други я отричат. Това е сериозен философски въпрос.
— Не бях чувал за такава памет — призна Харкорт. — Сигурен ли си, че не я измисли в момента?
— Не, не съм — отвърна неуверено абатът. — Описана е в литературата. Чел съм за нея.
— Добре. Но все пак какво ще правим сега? Ще потърсим ли убежище на този остров, или ще прегазим реката и ще продължим нагоре? На острова поне ще можем да видим или да чуем Злото преди да се нахвърли върху нас.
— Колкото до това — побърза да се намеси абатът, — не може да има две мнения. Ще се приютим на острова.
— Ти какво ще кажеш? — обърна се Харкорт към Нъли.
— На острова — отговори той.
— Йоланда, ти защо мълчиш?
— Вече казах — отговори тя. — Това е странен остров, странен и смущаващ. Но пък е единственото, което имаме.
Харкорт нагази в реката и водата леко го повлече. Тъмният буреносен облак на запад напълно скри малкото останала дневна светлина. Високо над дърветата на отсрещния бряг бляскаха светкавици, а гръмотевиците се сляха в непрестанен тътен. Отново задуха и повърхността на реката се набразди. Йоланда, която вървеше до Харкорт, тихо каза:
— На острова има подслон.
— Подслон ли? Ти не спомена за подслон. Какво представлява?
— Една постройка между дърветата. Не знам каква е. Чудех се дали да ви кажа. Толкова е стара и зловеща.
— Може да е стара и зловеща, но все пак ще ни послужи за подслон от бурята.
„В мрака на кипарисовата гора — каза си той — всяка постройка, дори и най-обикновената, ще изглежда зловеща.“
Водата достигна почти до кръста му, после дъното плавно започна да се издига към острова. Той се обърна и видя, че другите двама ги следват. Папагалът, със здраво забити в рамото на абата нокти, се беше сгушил, изплашен от бурята. На брега на острова спряха, за да изчакат абата и Нъли.
— Не ти ли се струва — попита Харкорт, — че тези дървета са засаждани? В редици.
— Да, и на мен така ми се стори. Но си помислих, че си въобразявам.
— Едва ли. Мисля, че е залесявано. Къде е подслонът, за който каза?
— По този път. — Тя посочи една алея, оформена от правилно разположени дървета.
— Тогава да вървим да го търсим — каза Харкорт. Бурята всеки момент, може да се разрази. — Той се обърна, махна на абата и на Нъли и изкрещя с всичка сила, за да надвика тътнежа на гръмотевиците: — Хайде! Насам има подслон.
И без да ги чака, тръгна по алеята. Йоланда забърза след него.
Мракът между дърветата се сгъсти. Само проблясъците на светкавиците, вече непрекъснати, осветяваха пътя им.
За миг Харкорт зърна постройката. Беше предполагал, че е някоя порутена колиба, но това, което видя, бе съвсем различно — нито малка, нито полусрутена. Беше масивна — от наредени големи каменни блокове, които изглеждаха черни на светлината на светкавиците. Горният край се губеше във върховете на високите дървета. Два големи монолитни каменни блока, свързани отгоре с трети, очертаваха входа. В блясъка на светкавиците му се стори, че вижда върху камъка йероглифи, но светкавиците бяха много кратки, за да ги разчете.