Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Лилиан отново се разсмя, но бе любопитна какво ще предприеме старецът. „Сигурно има вече осемдесет години — помисли тя, — но се държи, сякаш му предстои да урежда живота си за още осемдесет.“
— Добре — отвърна тя. — А сега ми кажи, какво правиш, когато си сам?
Старецът повдигна озадачено птичата си глава.
— Все нещо… Не знам… Винаги върша нещо… Странен въпрос! Защо питаш?
— Никога ли не ти е минавала през ума мисълта да вземеш всичко, което, имаш, да тръгнеш по света, накъдето ти видят очите, и да го пропилееш?
— Също като баща си! — отвърна старият човек презрително. — И той не знаеше какво е чувство за дълг и отговорност! Трябва да направя опит да те поставят по съдебен ред под попечителство.
— Няма да успееш. Ти си мислиш, че хвърлям парите си на вятъра, а аз си мисля, че ти хвърляш на вятъра живота си! Нека всеки си остане с мнението. И ми приготви парите до утре. Искам да си купя дрехи по-скоро.
— А откъде смяташ да ги купиш? — бързо попита старецът, заприличал изведнъж на марабу. [Марабу — голяма птица от рода на щъркелите с гола глава и шия; живее в Африка и Индия. — Б. пр.]
— Мисля, от „Баленсиага“. И не забравяй, че парите са мои. [„Баленсиага“ — прочута парижка модна къща. — Б. пр.]
— Майка ти…
— До утре — каза Лилиан и внимателно докосна с устни челото на Гастон.
— Послушай ме, Лилиан, не прави глупости! Ти си облечена достатъчно добре. А дрехите от тези модни къщи струват цяло състояние!
— Навярно е така — отвърна Лилиан и хвърли поглед над мрачния двор към сивите прозорци на отсрещните здания, които отразяваха последните отблясъци на вечерта, сякаш бяха от полиран камък.
— Такъв беше и баща ти! — Старецът изглеждаше искрено ужасен. — Точно такъв! Ти можеше да живееш без никакви грижи да не бяха тези негови вечни фантазии…
— Чичо Гастон, казаха ми, че днес човек може да се освободи от парите си по два начина. Единият — като ги пести и ги загуби по време на инфлация, а другият — като ги изхарчи. А сега ми кажи, ти как живееш?
Гастон махна нервно с ръка.
— Сама виждаш. Времената са трудни. А аз съм беден човек.
Лилиан огледа стаята. Видя красиви стари мебели, меки кресла, покрити с калъфи, един кристален полилей, обвит с марлена кърпа. По стените висяха няколко скъпи картини.
— Винаги си бил скъперник, чичо Гастон — каза тя. — Но защо си такъв и сега?
Известно време той я разглежда внимателно с тъмните си птичи очи.
— Искаш да живееш тук ли? Но при мене не е много широко…
— При тебе е достатъчно широко, но аз не искам да живея тук. Впрочем на каква възраст си? Не беше ли с двадесет години по-стар от баща ми?
Старият човек изглеждаше объркан.
— Щом като знаеш, защо тогава питаш?
— Не се ли боиш от смъртта?
Гастон замълча за малко.
— Имаш отвратителни маниери! — каза той тихо.
— Прав си. Не би трябвало да те питам за това. Но аз самата толкова често си задавам този въпрос, та забравям, че може да ужасява другите.
— Аз все още се държа. Ако разчиташ скоро да получиш наследство, чака те разочарование.
Лилиан се разсмя.
— Наистина не разчитам на това! Ще живея на хотел и изобщо няма да ти бъда в тежест.
— В кой хотел? — бързо попита Гастон.
— В хотел „Бисон“.
— Слава богу! Не бих се учудил, ако се бе настанила в „Риц“.
— Аз също — каза Лилиан.
Клерфе пристигна в уречения час. Отидоха в ресторант „Гран Вефур“.
— Как премина първото ви стълкновение с тукашния свят? — запита той.
— Имам чувството, че се намирам сред хора, които възнамеряват да живеят вечно. Поне така се държат. Треперят за имуществото си и нехаят за пропуснатия си живот.
Клерфе се разсмя.
— При това всички са си давали клетва по време на войната да не повтарят тази грешка, ако останат живи. Но човек бързо забравя всичко.
— Ти също ли си забравил всичко? — попита Лилиан.
— Направих големи усилия, но, изглежда, не ми се е удало съвсем.
— Може би те обичам тъкмо поради това?
— Ти не ме обичаш. Ако ме обичаше, не би изрекла тези думи с такава лекота… и изобщо не би ми го казала.
— А може би те обичам, защото не мислиш за бъдещето?
— В такъв случай би трябвало да обичаш онзи мъж от санаториума. За вечеря ще вземем морски език с препечени бадеми, а за пиене бутилка младо монтраше. [Монтраше (фр.) — прочуто бяло бургундско вино. — Б. пр.]
— Но защо тогава те обичам?
— Защото аз се изпречих на пътя ти, а не някой друг. И защото обичаш всъщност живот. За тебе аз представлявам една безименна частица живот. Крайно опасно положение!
— За мене ли?
— За онзи, който е безименен. Той може да бъде заменен по всяко време.