Рожби на съзнанието

— Не искам да умреш! Не искам да избереш доброволно смъртта!

— Ти я избра.

— Аз избрах да живея. Избрах да прескоча в тялото, чийто живот бе възможен. Не виждаш ли, че се опитвам да накарам теб и Джейн да последвате примера ми? В един момент на кораба старото ми тяло съществуваше заедно е новото. Двете се гледаха. Вал, ти ги помниш и двете. Разбиращ ли ме? Спомням си как гледах онова тяло и си мислех: „Колко е хубаво, колко младо, това бях аз, кой е сега, кой е този човек, защо не мога да бъда той вместо инвалидът, който съм сега?“ Така мислех, помня, не съм си го въобразил по-късно, не съм го сънувал, спомням си, че го мислех. Помня обаче и че се гледах със съжаление, мислех си: „Горкият, бедният сакат човечец, как може да живее със спомена за това, което е бил?“ И сетне изведнъж той се разпадна на прах, на въздух, на нищо. Спомням си как го гледах да умира. Не помня да съм умирал, защото аюата ми вече беше прескочила в новото тяло. Но имам спомени и от двете страни.

— Или по-скоро си спомняш гледната точка на старото си „аз“ преди промяната и от гледна точка па новото след това.

— Може би, но то не е било за повече от секунда. Как мога да нося толкова спомени от двете си същества за по-малко от миг? Мисля, че пазя спомени от тази частичка от секундата, когато аюата ми е управлявала две тела едновременно. Смятам, че ако Джейн се вмести в теб, ти ще запазиш старите си спомени и ще вземеш нейните. Предполагам.

— О, мислех, че беше сигурен в това.

— Наистина съм сигурен. Защото всичко останало е немислимо и следователно невъзможно. В действителността, в която аз живея, ти можеш да спасиш Джейн и тя може да спаси теб.

— Искаш да кажеш, че ти можеш да ни спасиш.

— Вече направих всичко, на което съм способен. Всичко. Изчерпах се. Помолих Царицата на кошера. Тя мисли.

Тя ще опита. Трябва обаче да има твоето съгласие. И на Джейн. Това вече не е моя работа. Аз съм просто наблюдател. Или ще гледам как умирате, или как живеете. — Той я придърпа по-близо до себе си и я стисна по-силно. — Искам да живееш.

Вал прие прегръдката му безучастно и той скоро я пусна. Отдръпна се от нея.

— Изчакай — каза тя. — Изчакай Джейн да се нанесе в това тяло, сетне прави с него каквото тя ти позволи. Мен обаче не ме докосвай, защото не мога да понеса близостта на човек, който иска да съм мъртва.

Тези думи бяха прекалено жестоки за Миро, за да й отговори. Прекалено жестоки, за да ги осмисли. Той включи двигателя и колата се издигна леко над земята. Подкара я напред, заобиколи гората до мястото, където дърветата Човек и Рутър показваха стария вход на Милагре. Той чувстваше присъствието й до себе си, както човек, ударен от мълния, чувства близкия електропровод; без да го докосва, той усеща болката от електричеството, което носи в себе си. Вредата, която бе нанесъл, не можеше да се поправи. Тя грешеше, Миро я обичаше, не искаше смъртта й, но в нейните очи това бяха намеренията му и нямаше начин да промени мнението й. Можеха да пътуват заедно сега, можеха заедно да отидат на поредната звездна система, по никога повече нямаше да живеят в един свят и това бе твърде мъчително за него; той осъзнаваше болката, но тя бе твърде силна, за да я почувства. Тя беше там и той знаеше, че ще го разкъсва с години, но точно в момента не можеше да й отдели внимание. Нямаше нужда да анализира чувствата си. Беше изпитвал същото и преди, когато загуби Уанда, когато мечтата му за живот с нея бе станала невъзможна. Не можеше да почувства болката, не можеше да се излекува от нея, не можеше дори да скърби за онова, което е искал и сега не можеше да притежава.