Бриджет Джоунс: на ръба на разума
- Автор: Филдинг Хелен
- Серия: Бриджет Джоунс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бриджет Джоунс: на ръба на разума». Краткое содержание книги:
9,45 ч. сутринта. Намерих паспорта, косата ми е добре, тъй че най-добре да тръгвам.
9,49 ч. сутринта. Единственият ми проблем е, че не мога да вдигна сака. Май трябваше да съкратя съдържанието на тоалетната чантичка до четка за зъби, паста, вода за плакнене на устата, почистващ лосион и овлажнител. О, да не забравя да извадя 3500-те лири от микровълновата и да ги оставя за Гари, тъй че да започне да купува материали за кабинета и терасата на покрива! Ура!
9,50 ч. сутринта. Майчице. Поръчах си такси. Ще дойде след две минути.
10 ч. сутринта. Къде е таксито?
10,05 ч. сутринта. Къде, за Бога, е таксито?
10,06 ч. сутринта. Току-що звъннах във фирмата, която заяви, че сребристият кавалиър ме чака пред вратата.
10,07 ч. сутринта. По цялата улица няма сребрист кавалиър.
10,08 ч. сутринта. Човекът от фирмата твърди, че в момента таксито определено завива на ъгъла.
10,10 ч. сутринта. Ни такси, ни дявол. Шибано, шибано такси, вече стана… Ааах. Ето го. Мамка му, къде са ми ключовете?
10,15 ч. сутринта. Вече съм в таксито. Стигала съм до гарата и за петнайсет минути.
10,18 ч. сутринта. Ох. Таксито, кой знае защо, се озова на Мерилибоун Роуд, необяснимо решение за обиколка на забележителностите на Лондон вместо пряк път към гара Виктория. Сподавям инстинкта си да нападна, убия и изям шофьора.
10,20 ч. сутринта. Върнахме се на маршрута, т.е. вече не отиваме към Нюкасъл, но движението е солидно. Май в Лондон вече няма час, който да не е върхов.
10,27 ч. сутринта. Дали е възможно да се стигне от Марбъл Арч до експреса за Гатуик за една минута?
10,35 ч. сутринта. Гара Виктория. Добре. Спокойно. Спокойно. Влакът е тръгнал без мен. Все пак, ако хвана следващия в 10,45, ще имам цели трийсет минути до излитането. А и самолетът вероятно ще излети със закъснение.
10,40 ч. сутринта. Интересно дали ще имам време да си купя панталони на летището. Всъщност няма защо да се втелявам на тази тема. Хубавото, когато пътуваш сам, е, че можеш да започнеш да развиваш нови черти на характера си, да бъдеш много елегантна и дзенподобна, а и никой не те познава.
10,50 ч. сутринта. Ще ми се да спра да мисля непрекъснато, че паспортът ми е скочил от чантата и се е прибрал пеша вкъщи.
11,10 ч. сутринта. Влакът, незнайно защо, спря. Внезапно всички допълнителни неща, които направих, напр. поставяне на още един слой лак върху ноктите на краката, изглеждат маловажни на фона на евентуалното ми неявяване на срещата.
11,45 ч. сутринта. Не мога да повярвам. Самолетът е излетял без мен.
Пладне. Благодаря на Бога, господин Дарси и всички ангели небесни. Оказа се, че след час и четирийсет и пет минути мога да взема друг самолет. Просто се обадих на рекламната агентка, която каза, че няма проблем да ми премести срещата с два часа по-късно. Чудесно, ще мога да попазарувам на летището.
1 ч. по обяд. Мн. ми хареса пролетната рокличка от прозрачен шифон на рози, но не смятам, че трябва да ги кроят така, че да не побират хорските задници. Обожавам огромния брой магазини на летището. Сър Ричард Роджърс, Терънс Конран и тям подобни винаги се оплакват, че летищата са заприличали на огромни хали, но аз смятам, че това е добре. Възможно е да вмъкнат този въпрос в следващата си политическа платформа, може би ще го направи самият сър Ричард, ако не и Бил Клинтън. Я да пробвам тия бикини.
1,30 ч. по обяд. Така. Ще пусна писмата и ще си накупя малко козметика за тяло, преди да мина през митницата.
1,31 ч. по обяд. Гърми съобщение: „Моля пътничката Джоунс, последният неявил се пътник за полет БА 175 до Рим, незабавно да се яви на изход 12, където самолетът е готов за излитане.“
22 април, вторник
59,3 кг, алкохолни единици 2, цигари 22, обаждания от страна на надутия Майкъл от „Индепендънт“ да провери „как напредваме“: към 30, брой прослушвания на касетата с интервюто 17, думи, отразяващи интервюто в писмен вид 0.
9 ч. сутринта. Обратно в лондонския ми апартамент след божественото пътуване. Така, започвам да записвам интервюто в компютъра. Забелязал ли е някой изумителния начин, по който съсредоточаването върху работата и кариерата напълно отклонява мислите от любовната мъка? Беше толкова прекрасно. Таксито ме свали на римски площад и си помислих, че ще припадна: направо фантастично — златиста слънчева светлина и огромен, внушителен площад, пълен с високи руини, а в средата на всичко това господин… Оох, телефонът.
Майкъл от „Индепендънт“.
— Направи го, нали?
— Да — надменно отвърнах аз.
— И не си взела уокмана си вместо касетофона?
Е, не. Не знам какво му е наговорил Том за мен, но нещо в тона му ми подсказа, че не прелива от уважение.