Бриджет Джоунс: на ръба на разума

— Искрено се надявам да е така — ревна весело бащата на Марк и я потупа по ръката. — Иначе ще трябва да те разменя за две на по трийсет. Защо само синът ми да се забавлява! — Кимна ми галантно, при което сърцето ми отново подскочи. Дали мисли, че още сме заедно? Или пък знае за Ребека и мисли, че Марк излиза и с двете ни?

Слава Богу, след това разговорът се върна към едновремешната оперета „Пинафор“, скочи върху футболните умения на Уелингтън, мина на голфа, който играеха Джефри и татко, прелетя над лехите с подправки, вдигна настилката на алеята за коли на Бил, после стана четири без петнайсет и кошмарът свърши.

Когато си тръгваха, Илейн пъхна две „Собрание“ в ръката ми.

— Мисля, че ще ти трябват, докато шофираш към къщи. Наистина се надявам да се видим пак… — Което беше успокояващо, но не дотолкова, че да изградиш живота си върху него. Марк беше човекът, с когото исках да се видя отново, а не, за жалост, родителите му.

— Така, мило — извика мама, като изхвръкна от кухнята с пластмасова кутия в ръка. — Къде ти е чантата?

— Мамо — продумах аз през стиснати зъби. — Не искам никаква храна.

— Добре ли си?

— Колкото мога да бъда добре при така стеклите се обстоятелства.

Прегърна ме. Което беше мило, но стряскащо.

— Знам, че ти е трудно — рече. — Но не страдай за Марк. Всичко ще се обърне в твоя полза. Знам го. — Тъкмо започнах да се наслаждавам на непривичната майчина утеха, когато тя продължи: — Нали разбираш? Хакуна матата! Не се тревожи, бъди щастлива! Така. Искаш ли да ти дам две опаковки супа минестроне на прах за вкъщи? А малко бонбони и бисквити? Чакай да отворя фризера. Ето, сетих се. Имам няколко парчета чудесно филе.