Бриджет Джоунс: на ръба на разума

— Голяма — несръчно изтърсих аз.

— Голяма, а? Ясно. Е, в момента това е без значение. Мога ли да ти прочета нещо? — рече той и извади от джоба си картичка.

— Добре — примирено отвърнах аз и се свлякох на дивана.

Марк се изкашля.

— „Мой скъпи, скъпи Найджъл“ — започна той. — Помниш колегата ми Найджъл, нали, Бриджет? Старши съдружник в компанията. Онзи, дебелият, който не е Джайлс? — Изкашля се отново. — „Мой скъпи, скъпи Найджъл. Знам, че сме се срещали само веднъж у Ребека, когато я измъкна от езерото. Но сега е Коледа, разбрах от Марк, че си неговият най-близък колега и по някакъв странен начин през цялата година беше и мой близък. Чувствам те — Марк млъкна и ми хвърли поглед — особено близък сега. Ти си прекрасен човек: стегнат, привлекателен“ — длъжен съм да ти напомня, че става дума за Найджъл Дебелака, — „енергичен — млъкна и вдигна вежди, — блестящо продуктивен, защото да си адвокат всъщност е много продуктивен труд и винаги ще мисля с обич за теб как блестеше — вече се смееше — блестеше… блестеше храбро на слънцето и във водата. Весела Коледа, мой скъпи, скъпи Найджъл. Бриджет.“

Свих се на топка на дивана.

— Хайде сега — ухили се Марк. — Всеки ще разбере, че си била къркана. Смешно е.

— Ще трябва да се махна — с мъка продумах аз. — Ще се наложи да напусна страната.

— Ами всъщност — заяви той, като коленичи пред мен и взе ръцете ми, — интересно е, че го казваш точно сега. Поканиха ме в Лос Анджелес за пет месеца. Да работя по делото на мексиканеца Калабрерас.

— Какво? — Всичко вървеше от зле по-зле.